Ю Несбё - Нож

— … и когато се прибрах и казах на мама, че в час съм вдигнал ръка и съм казал, че Стария Шико е името не на най-старото дърво на света, а на най-старите корени, тя се смя до сълзи. После каза, че ние тримата имаме такива корени. Премълчах какво си помислих: откъде-накъде; та ти не си ми баща, както коренът на Стария Шико е негов родител. Но с течение на времето схванах какво е имала предвид: корените също растат. Докато двамата с теб сме си говорили за… за какво всъщност си говорехме най-често? За Тетрис. За кънки. Какви банди харесваме.

— Мхм. И какви…

— … мразим — усмихна се печално Олег. — Докато сме водили тези разговори, корените ни са намерили път един към друг и са се преплели. И така ти си станал мой баща.

— Мхм. Лош баща.

— Глупости.

— Какво? Средна хубост ли бях като баща?

— Беше различен баща. По някои предмети изкарваше слаб, по други — отличен. След като се прибра от Хонконг, ме спаси. Странно — помня най-ясно дребните неща. Например, как ме преметна.

— Кога?

— Когато най-сетне успях да бия рекорда ти на Тетрис, се похвали, че си знаел всички наименования от световния атлас вкъщи. Знаел си какво ще постигнеш с това твърдение.

— Е…

— Отне ми няколко месеца, но научих столиците на всички страни по света и как изглеждат знамената им. Съучениците ми ме гледаха странно, като изтърсех нещо от рода на Джибути.

— Почти всички.

— Всички.

— Да бе! Мислеше, че Сан Салвадор е държавата, а Салвадор — столицата, а то е обратното.

— Не се опитвай.

Хари се усмихна. И усети появата й — на усмивката. Подобно слънце, надничащо иззад облаците след продължителен мрак. И макар сега, след като се бе събудил, да му предстоеше да преживее нов мрачен период, едва ли щеше да е по-тежък от останалия зад гърба му.

— Тя обичаше да ни слуша как си говорим — каза Хари.

— Така ли? — Олег се загледа на север.

— Вземаше си книга или плетиво и сядаше наблизо. Не ни прекъсваше, не вземаше участие, дори не слушаше за какво си говорим. Просто й харесваше звукът. Наричаше го „звука на мъжете в моя живот”.

— И на мен този звук ми харесваше. — Олег дръпна въдицата и връхчето й послушно клюмна към водната повърхност. — Звукът от вашите разговори. След като си легнех, открехвах вратата само за да ви слушам. Говорехте тихо и сякаш си бяхте казали почти всичко, разбирахте се от половин дума. И въпреки това ти умееше да я разсмиваш. Чувствах се в пълна безопасност. Това беше най-приятният звук на света.

Хари се позасмя. Покашля се. Помисли си, че в това време звукът сигурно се разнася надалеч — навярно чак до сушата. Механично подръпна въдицата си.

— Хелга твърди, че не е виждала двама души да са толкова влюбени, колкото бяхте ти и мама. Надявала се и ние да бъдем като вас.

— Мхм. Е, и по-добре би могло да бъде.

— Защо?

Хари сви рамене.

— Ще изрека реплика, която съм чувал от устата на не един и двама мъже. Майка ти заслужаваше по-добър съпруг от мен.

Олег се усмихна.

— Мама знаеше с кого се захваща и искаше теб, не друг. Просто й трябваше кратка почивка да си го спомни; и тя, и ти да усетите свързващите ви здрави корени.

Хари се прокашля.

— Олег, май настъпи моментът да ти обясня…

— Не — прекъсна го младежът. — Не искам да знам защо те е изхвърлила от къщи. Имаш ли нещо против да ми го спестиш? Не ме интересува нито причината да се разделите, нито каквото и да било друго.

— Добре. От теб зависи колко ще узнаеш.

Така казваше и на Ракел. Тя предпочиташе да получава информацията от Хари в съкратен вид.

Олег плъзна ръка по релинга.

— Защото останалата част от истината е болезнена, нали?

— Да.

— Чух те снощи в гостната. Спа ли изобщо?

— Мхм.

— Мама е мъртва и нищо не може да промени този факт. Засега ми стига да знам, че за смъртта й не си виновен ти. Ако изпитам потребност да узная повече, друг път ще ми разкажеш по-подробно.

— Мъдър си, Олег. Точно като майка ти.

Олег се усмихна накриво и си погледна часовника.

— Хелга ни чака. Купила е треска.

— Предвидливо момиче. — Хари надникна в празната кофа до пейката пред него.

Навиха макарите. Хари си погледна часовника. Беше си купил самолетен билет и следобед се прибираше в Осло.

Какво щеше да се случи после, не знаеше. Планът, който изковаха заедно с Юхан Крун, не се простираше чак дотам.

Олег пъхна веслата в ключовете и започна да гребе.

Хари го наблюдаваше. Сети се за времето, когато той гребеше, а дядо му седеше на пейката отпред, усмихваше се и от време на време го наставляваше. Да използва горната част на тялото си, да изпъва ръце, да гребе с корема, а не с бицепсите. Да не бърза, да не се напряга, да намери ритъма си, защото лодка, плъзгаща се равномерно по водата, се движи по-бързо, макар да е вложена по-малко енергия. Усети със седалищните си мускули, че седиш точно по средата на пейката. Най-важен е балансът. Не гледай веслата, усети ги. Дръж погледа си прикован в дирята на лодката: вече доказано случилото се ни казва накъде сме се запътили. Но мълчи по въпроса какво предстои — добавяше дядо му. То зависи от следващото загребване с веслата. Дядо му вадеше джобната си манерка и казваше, че когато се приберат на сушата, пътуването ще изглежда непрекъсната линия от точката на потегляне до точката на пристигане. Монолитен разказ със смисъл и посока. В паметта ни остава, че през цялото време на пътуването сме искали лодката да срещне брега точно на мястото, където се намираме сега. Но мястото на пристигането и първоначалното местоназначение са две различни неща. И не непременно едното е за предпочитане пред другото. Озоваваме се където се озоваваме и мисълта, че през цялото време сме пътували именно към тази точка, ни действа успокояващо. Подобно на грижовна майка крехката ни памет ни уверява колко добре сме се справили; отделните ни загребвания с веслата са били чисти и са следвали първоначално набелязания маршрут. Мисълта, че в даден момент сме се отклонили от поетия курс, че не сме знаели къде се намираме и накъде отиваме, че животът ни е представлявал низ от хаотични, непохватни загребвания, е крайно неприятна, затова предпочитаме да пренапишем историята по наш вкус. Точно по тази причина успелите хора, помолени да разкажат за пътя към целта, често казват, че това е било заветната им мечта още от детството: да пожънат успехи в областта, в която са успели. Сигурно го твърдят най-искрено. Навярно просто са забравили всички други свои мечти — и несбъднатите, и постепенно отмрелите.