Ю Несбё - Нож

— Всичко наред ли е?

— Да — засмя се Руар Бор. — Просто се питах дали тази вечер ти се ходи на ресторант.

— На ресторант?

— Много отдавна не сме ходили. Чувал съм хубави отзиви за „Лофотен” — рибен ресторант на Шувхолмен.

Долови колебанието й. Мнителността. А после — как мислите й продължиха до „защо пък не?”, докъдето беше стигнал и самият той.

— Добре — отговори тя. — Ще…

— Да, ще запазя маса. В осем? Как ти звучи?

— Супер. Звучи супер.

Затвориха. Руар Бор се съблече, влезе в банята и пусна топлата вода. Искаше да си вземе горещ душ.

Дагни си тръгна от парка по пътя, по който беше дошла. Вглъби се в душевното си състояние. Седеше прекалено далеч, за да види всички подробности, но видя достатъчно. За втори път се остави да я води почти хипнотичната воля на Хари Хуле, ала този път той не я подведе. Спази обещанието си. Свайн Фине изчезна завинаги от живота й. Дагни Йенсен си спомни плътния, дрезгав глас на Хуле по телефона; как й обясни какво ще се случи и защо тя в никакъв случай, ама за нищо на света не бива да го споделя с някого. И макар още тогава да бе изпитала странна възбуда и да знаеше, че няма да успее да устои, тя го попита защо й отправя това предложение; да не би да я смята за любителка на публични екзекуции?

— Не — отрече той. — Но ти ми каза, че за теб няма да е достатъчно да го видиш мъртъв, за да спреш да го сънуваш в кошмарите си. Ще намериш покой само ако го видиш как умира. След всичко, на което те подложих, ти дължа тази възможност. От теб зависи дали ще се възползваш от нея.

Дагни се сети за погребението на майка си; за думите на младата свещеничка: никой не разполага със сигурен отговор на въпроса какво има отвъд прага на смъртта. Знаем само, че който го е прекрачил, не се е върнал.

Да, сега Дагни Йенсен беше сигурна, че Фине е мъртъв. Изясни си и как се чувства.

Прекрасно — не.

Но по-добре.

Катрине Брат седеше зад бюрото и се оглеждаше.

Отдавна опакова малкото предмети, които смяташе да отнесе вкъщи. Родителите на Бьорн гледаха Герт в апартамента. Катрине съзнаваше, че всяка добра майка най-вероятно би се прибрала вкъщи възможно най-скоро. Катрине обаче предпочете да поизчака. Да си вземе глътка въздух. Да удължи паузата от задушаващата мъка, от въпросите без отговор, от глождещите я подозрения.

Когато беше сама, по-лесно се справяше със скръбта. Тогава не се чувстваше наблюдавана. Не й се налагаше да внимава да не би да се засмее на някоя щуротия на Герт или да не изпусне някоя неуместна реплика, например с какво радостно нетърпение очаква пролетта. Родителите на Бьорн, разбира се, не биха реагирали остро, дори да го направи. Бяха разумни хора, проявяваха разбиране. Да. Определено бяха чудесни. Тя обаче явно не беше. Да, скърбеше, ала съумяваше да прогони за малко скръбта, когато никой около нея не й напомняше, че Бьорн е мъртъв. Че Хари е мъртъв.

Навярно родителите на покойния й съпруг таяха неизказано подозрение. Подозрение, че по някакъв начин тя е причината Бьорн да сложи край на живота си. Но не беше така. Поне не и в нейните очи. От друга страна: не би ли трябвало да се досети, че психиката на Бьорн се разклати силно, когато той изпадна в нервна криза от новината за кончината на Хари? Да се досети, че бурната му реакция е причинена не само от трагичната вест; че той страда от нещо много по-сериозно, от дълбока депресия, чиито симптоми до определен момент навярно е съумявал да опази в тайна. Смъртта на Хари обаче е била капката, от която не само чашата е преляла, но и всички диги са се разкъсали. Делим общ покрив с един човек. Какво обаче знаем за него? Още по-малко, отколкото за самите себе си. Плашеща мисъл, но представата за хората около нас е точно това: субективна представа, помисли си Катрине.

Тя би тревога, когато Бьорн остави Герт, без да размени нито дума с нея.

Ето какво се случи. Катрине се прибра от ужасната пресконференция с Уле Винтер, и завари апартамента пуст. Бьорн не бе оставил бележка къде е отишъл с Герт. На входната врата се позвъни. Тя включи домофона, чу Герт да плаче, предположи, че Бьорн си е забравил ключовете, и натисна копчето да им отвори. Не чу обаче бръмчене от отваряща се врата. Само детето продължаваше да плаче, все едно някой го държеше до микрофона. Катрине извика няколко пъти Бьорн по име, не получи отговор и слезе по стълбите.

Автомобилното столче „Maxi Cosi” с Герт стоеше на тротоара точно пред входа.

Тя огледа цялото протежение на улица „Нурдал Брюн”, но от Бьорн нямаше следа. Надникна дори в тъмните дворове на отсрещния тротоар. И там не се виждаше жива душа, но това, разбира се, не означаваше, че някой не се спотайва в сенките. Осени я шантаво хрумване: ами ако на вратата е позвънил друг, а не Бьорн?