Ю Несбё - Нож

— Извинявай, Александра. — Сун-мин скочи и салфетката падна на пода. — Остани и си изяж обяда. Аз трябва… Чака ме работа. Може друг ден да… двамата с теб да…

По усмивката й разбра, че тя няма нищо против.

На излизане подаде визитката си на метр д’отела с молбата да му изпрати сметката и изскочи на улицата. Уличният музикант изпълняваше песен, която Сун-мин беше чувал: пееше се за автомобилна катастрофа, за линейка и за Ривърсайд [35] „Wreck on the Highway”, Брус Спрингстийн. — Бел. прев. . Сун-мин не се вълнуваше от музика. Песни, текстове, имена — по някаква причина не се задържаха в паметта му. Но помнеше всяка дума, всеки час от протокола с разпита на Свайн Фине. Фине пристигнал в родилното в 21,30. С други думи, бе разполагал с три часа и половина да убие Ракел Фауке. Проблемът беше, че никой не знаеше къде се намира в момента Фине.

Тогава защо тичаше Сун-мин?

Тичаше, защото така се придвижваше по-бързо.

А защо точно той ще успее, при положение че отдавна всичко живо издирва Свайн Фине под дърво и камък?

Защото Сун-мин ще положи повече усилия. И защото е по-способен. И извънредно мотивиран.

Голямата, тлъста отборна победа, гордостта на чакала Уле Винтер, съвсем скоро щеше да му преседне.

Дагни Йенсен слезе от метрото в квартал „Борген”. Спря за миг и плъзна поглед над Западното гробище. Не натам се беше запътила. Всъщност се съмняваше дали изобщо някога ще намери смелост да влезе в гробище. Дагни тръгна по улица „Скьойен”, стигна го „Монолитвайен” и зави надясно. Минаваше покрай бели дървени къщи с дъсчени огради. Изглеждаха безлюдни. Нормално. Беше делничен ден, преди обяд. Хората бяха на работа, децата — на училище. Всеки се бе захванал с нещо, проявяваше активност. Само Дагни стоеше пасивна. В болнични. Не беше молила за това, но и психологът, и директорът на училището настояха да си вземе кратка почивка, да се съвземе от стреса, преживян след нападението в женската тоалетна. Изобщо, кой травмиран човек — бил той и психически устойчив — има нужда да остава насаме със себе си, за да се вдава в емоционалното си състояние!

Е, вече си даде сметка колко зле се чувства.

Телефонът й в дамската чанта зажужа. Дагни го извади. Търсеше я Кари Бийл — телохранителката й. Явно вече бяха открили бягството й. Дагни й затвори и й изпрати есемес:

Съжалявам. Всичко е наред. Нужно ми е да остана за малко сама. Ще дам знак, когато се почувствам по-добре.

Преди двайсет минути Дагни и Кари Бийл се намираха в центъра. Дагни спря пред една цветарница — искала да купи лалета. Настоя полицайката да я изчака отвън. Измъкна се през задния вход на магазина, притича до метростанцията зад Стуртинга и се качи на първата мотриса в посока запад.

Погледна си часовника. Обеща да бъде на уреченото място преди два часа. Посочи точно на коя пейка ще седне. Предупреди, че ще е облечена в необичайни за нея дрехи, за да не е лесно разпознаваема. Уточни дори накъде ще гледа.

Това беше лудост.

Точно така: пълна лудост. Той и се обади от непознат номер. Тя вдигна и не намери кураж да затвори. И сега, подобно на мекушав човек под хипноза, тя следваше робски инструкциите на този мъж, който вече я употреби и излъга веднъж. Защо? Не можеше да отговори. Явно имаше неподозирано дори за нея слабо място. Противна, животинска склонност. Да, това беше единственото логично обяснение. Беше лоша, лоша колкото него, и сега му позволяваше да я повлече със себе си към дъното. Дагни усети как пулсът й се ускори. О, как копнееше за това дъно, където огънят ще я пречисти. Ами ако той не дойде? Ще дойде, трябва да дойде! Дагни чуваше как подметките й отекват все по-силно и по-силно в асфалта.

След шест минути, в два без пет, седеше на посочената от нея пейка. Оттам се откриваше изглед към езерото в Сместа. По водата се носеше бял лебед. Шията и главата оформяха въпросителен знак. Защо, защо прави това?

Свайн Фине вървеше целеустремено с дълги, спокойни крачки. Да върви така, в една и съща посока час след час — ето това му липсваше най-много, докато лежеше в затвора. Е, добре де. Най-много след онова, другото.

За по-малко от два часа стигна от последното си убежище, което намери в долината Сьоркедален, до центъра на Осло. На повечето хора такъв преход би отнел близо три часа.

Вилата бе кацнала на билото на отвесна скала. Понеже по скалната стена имаше набити болтове, а вътре Фине намери карабинери и въжета, предположи, че катерачи използват заслона. По земята още имаше сняг. При слънце по червената и сиво-черна гранитна плоча се стичаше вода от разтопен сняг и Фине не видя катерачи.