Ю Несбё - Нож

Бьорн, разбира се, знаеше, че Катрине си пада по Хари. Това не беше тайна за никого от колегите им. Катрине не отричаше, но пред Бьорн твърдеше, че с Хари никога не са стигали до секс, дори не са се целували. И Бьорн вярваше. Защото беше наивен ли? Може би. Но най-вече защото искаше да й вярва. Така или иначе, тази история остана далеч в миналото. Сега Катрине беше с Бьорн. Или поне той си мислеше така.

Кога за пръв път се усъмни във верността й?

Когато предложи на Катрине Хари да стане кръстник на сина им и тя на мига се възпротиви? Впоследствие не успя да изтъкне по-убедителна причина от тази, че Хари бил с лабилна психика, а тя не искала да му поверява отговорността за израстването на малкия Герт. Сякаш, да помолиш някого да стане кръстник на детето ти, е нещо повече от жест на внимание от страна на родителите към приятел или роднина. Катрине нямаше подходящ роднина за тази роля, а Хари беше един от малкото им общи приятели.

Хари и Ракел присъстваха на кръщенето като обикновени гости. Хари се държа в типичния си стил. Застана в един ъгъл, поздравяваше резервирано който се спираше при него, ту си гледаше часовника, ту оживено разговарящата Ракел и на всеки половин час даваше знак на Бьорн, че ще излезе да изпуши една цигара.

Подозренията на Бьорн намериха потвърждение в реакцията на Ракел. Забеляза как лицето й трепна, когато видя детето, долови лекото потреперване на гласа й, докато отправяше дежурния в такива случаи комплимент към родителите какво прекрасно дете са създали. Не му убягна и какво страдание се изписа по лицето й, когато Катрине й даде да подържи малкия, защото имаше някаква работа. Ракел се обърна с гръб към Хари, та той да не вижда нито нейното лице, нито лицето на Герт.

Три седмици по-късно опасенията му се потвърдиха.

С помощта на най-обикновена клечка за уши взе проба от слюнката на бебето и я изпрати за анализ в Съдебна медицина. Върху заявката не упомена във връзка с кой случай изпраща пробата за изследване, само написа върху плика с големи букви, че настоява за пълна дискретност. В кабинета си в „Брюн” получи резултата: Герт не е негов син. Експертката, с която разговаря — новата, румънката — поясни, че засякла голямо съвпадение между ДНК-то, извлечено от получения материал, и ДНК профил, регистриран в базата данни. На Хари Хуле. Той бил бащата.

Ракел знаеше. Катрине, разбира се, също знаеше. Хари — и той. Или може би не. Хари не умееше да се преструва. Беше лош актьор. И лош, неверен приятел.

Само един от тримата беше незаменим за Бьорн. Той не можеше да си представи живота без Катрине.

А тя? Тя можеше ли да живее без него?

Можеше, разбира се.

Защото какво представляваше Бьорн? Тантурест блед добродушен криминален експерт, меломан и киноман, който след няколко години щеше да се превърне в блед добродушен криминален експерт с наднормено тегло и с още повече познания в областта на музиката и киното. Да, беше сменил ямайската шапка с каскет, беше си купил фланелени ризи и се бе опитал да си пусне брада — но каква полза? Беше направил всичко това, убеден, че решенията му са проява на индивидуалност и характер, че показват личностно израстване, помъдряване, постигнато само със собствени сили. Нали уж всеки човек е специален посвоему. Но на един концерт на Бон Айвър Бьорн се огледа и видя хиляди свои копия. Тогава си даде сметка, че принадлежи към група от хора, които повече от всичко — или поне на теория — презират всяка форма на принадлежност към каквато и да било общност. Бьорн беше хипстър. И като хипстър презираше хипстърите и особено мъжете хипстъри. Имаше нещо меко, немъжкарско в идеалистичния мечтателен стремеж към естественото, първичното, автентичното, в образа на хипстъра, който иска да прилича на дървосекач, да живее в горска къща, сам да лови и отглежда храната си, но все още е свръхзакриляно момченце и с право чувства, че съвременният начин на живот му е отнел мъжествеността, насадил е у него усещането за безпомощност. Това негово подозрение за същността му намери потвърждение по време на коледно събиране със стари съученици в Туген. Ендре, готиният син на директора, студент по социология в Бостън, нарече Бьорн „типичния хипетър-загубеняк”. С усмивка приглади назад гъстата си черна коса и цитира статия на някой си Марк Грейф в „Ню Йорк Таймс”: хипстърите компенсирали несполуките си в социалния и професионалния живот с демонстрация на интелектуално превъзходство.

— Ти си типичен пример, Бьорн. Държавен служител в средата на трийсетте. От десет години не си мръдвал от длъжността си. Само защото имаш дълга коса и носиш небрежнярски дрехи, все едно купени втора ръка от Армията на спасението, се имаш за нещо повече от по-младите ти, късоподстригани, стандартно облечени колеги, а те всъщност отдавна са те задминали по кариерната стълбица.