Ю Несбё - Нож

Бьорн Холм мълчеше. Седеше отпуснат на седалката, а стъкленият му поглед се взираше невиждащо в Хари.

— Помислил си, че си се справил блестящо. Извършил си перфектното престъпление. Спор няма — обстоятелствата са били повече от благоприятни. Е, появило се е непредвидено усложнение: съзнанието ми е изтласкало спомена как се будя до мъртвата Ракел. Изтласкало е категоричното ми заключение, че аз съм я убил; заключение въз основа на заварената обстановка. Изтласкало е спомена как заличавам следите си в къщата, как свалям фотокапана и изхвърлям SD картата. Не помнех нищо. Но дори това е нямало да ме спаси, защото ти си се подсигурил допълнително, подхвърляйки оръжието на убийството в дома ми. Ако случайно не осъзная мнимата си вина и не се самобичувам със съответната жестокост, ако случайно ми се размине, ти си щял дискретно да се погрижиш полицията да претърси жилището ми и да намери ножа. Когато си разбрал за тоталната ми амнезия, си измислил хитър начин сам да се натъкна на ножа. Искал си да се превърна в мъчител на самия себе си. Подари ми именно тази плоча, защото отлично си знаел къде ще я поставя — нали си запознат със системата ми на подредба. „Road to Ruin” — „Пътят към разрухата” — на „The Ramones” оправда заглавието си. Не допускам да си изпитвал чак перверзно удоволствие, като ми я връчи точно на погребението, но… — Хари сви рамене. — Ти направи точно това: даде ми я на погребението. И аз намерих ножа. А той отключи блокираните ми спомени.

Бьорн отвори уста и пак я затвори.

— После обаче пред теб е изникнало сериозно затруднение — продължи Хари. — Открих SD картата със записите от фотокапана. Разбрал си, че те грози реална опасност да бъдеш разпознат и разобличен. Преди да ми поискаш картата, ме попита дали кадрите са презаписани и другаде. Помислих, че ме питаш, защото е по-лесно да ги изпратиш чрез сайт за съхранение на данни. А ти просто си държал да се увериш, че притежаваш единствения оригинал. Възникне ли риск да те идентифицират, е достатъчно да унищожиш видеозаписите или да изтриеш разобличаващите кадри. С облекчение си установил, че от записите не може да се извлече кой знае колко информация, затова си препратил картата на експерт по триизмерни технологии, но без да замесваш името си. Сега, постфактум, се чудя как не съм се запитал защо е било нужно ти да изпращаш картата на Фройнд, вместо просто да ми продиктуваш адреса му.

Хари погледна пистолета. Бьорн го държеше не за ръкохватката, с показалец върху спусъка, а с два пръста за спусковата скоба — сякаш пистолетът е доказателствен материал и Бьорн внимава да не заличи евентуални отпечатъци.

— Носиш ли… — Гласът му звучеше като на сомнамбул, все едно устата му беше натъпкана с памук. — Носиш ли диктофон или нещо подобно?

Хари поклати глава.

— Все тая… — усмихна се примирено Бьорн. — Как… как разбра?

— Разковничето ми подаде онова, което ни свързва, Бьорн. Музиката.

— Музиката?

— Непосредствено преди да се врежа в тира, усилих радиото и чух Ханк Уилямс и цигулки. А последния път, когато слушах радио, го бях настроил на хардрок. Някой беше сменил станцията. Значи, някой беше влизал в колата ми без мое знание. А в реката се сетих и за още нещо — нещо, свързано със седалката. Чак когато се добрах до вилата на Бор, успях да изровя, от паметта си търсения спомен. Първия път, когато се качих в колата след смъртта на Ракел — исках да отскоча до бункера в Нурщран — усетих, че нещо не е наред. Докато се опитвах да се сетя, дори захапах титановата протеза на ръката ми — мой навик, усетя ли, че нещо се върти в ума ми, аха-аха да го уловя и то се изплъзва. Сега вече знам: свързано е с положението на седалката. Когато се качих в колата, се наложи да изправя облегалката. Докато с Ракел бяхме заедно и се случваше тя да вземе колата, после избутвах седалката назад. Но откъде-накъде ще ми се налага да коригирам облегалката на кола, която шофирам само аз? И кой от моите познати отпуска облегалката си толкова назад, че шофира полуизлегнат?

Бьорн не отговори. Продължаваше да гледа отнесено, все едно заслушан в нещо, случващо се в главата му.

Бьорн Холм гледаше Хари, гледаше как устата му се движи, чуваше думите, но не съумяваше да ги проумее. Така се чувстваш, когато си пиян. Все едно гледаш филм или си под вода. Да, случваше се, беше реално, но го виждаше през филтър, то вече не го засягаше.

Още от мига, когато чу в телефона гласа на мъртвия Хари, Бьорн разбра, че е разкрит. И изпита облекчение. Точно така. Облекчение. Защото, ако за Хари мисълта, че е убил Ракел, е била мъчение, за Бьорн тя беше нескончаем ад. Защото той не просто си мислеше, че я е убил. Знаеше го със сигурност. Помнеше и най-малките подробности от престъплението и го преживяваше непрекъснато, отново и отново — всяка секунда, без почивка, подобно на басов барабан, който бие в слепоочието му. При всеки проклет удар го поразяваше еднакво силен шок: не, не е сън. Аз наистина го направих! Сбъднах мечта, осъществих план — всичко, което — бях убеден — по един или друг начин ще възстанови равновесието в този разбалансиран свят. Убих най-любимото същество на Хари Хуле. Както той уби, съсипа единственото от значение за мен на този свят.