Ю Несбё - Нож

Знаеше номера на Олег наизуст.

— Ало? — Гласът звучеше далечен. Или защото се намираше на голямо разстояние оттук, или защото мислите на говорещия блуждаеха надалече. А вероятно и по двете причини.

— Аз съм, Олег.

— Тате?

Хари едва преглътна.

— Да.

— Сънувам. — Не звучеше като протест, а като трезва констатация на факт.

— Не сънуваш. Освен ако и аз не сънувам.

— Катрине Брат каза, че си паднал с колата в река.

— Оцелях.

— Опитал си се да се самоубиеш.

Хари усети смайването на доведения си син — смайване, което бързо отстъпи пред нарастващ гняв.

— Да. Защото си помислих, че съм убил майка ти. Но в последния момент разбрах: всъщност идеята е била да си го помисля.

— Какви ги говориш?

— В момента не мога да ти го обясня, прекалено дълго е, а нямам монети. Трябва да направиш нещо за мен.

Мълчание.

— Олег?

— Тук съм.

— Ти наследи къщата, следователно имаш достъп до показанията на електромера в интернет. Там потреблението е разбито по часове.

— Е, и?

Хари обясни накратко какво иска от Олег и го помоли да изпрати данните по есемес до Бьорн Холм.

След като приключи, си пое дъх и набра Кая Сулнес. След шест сигнала за свободно мислеше да затвори, но тя се обади. Гласът й го сепна.

— Да, моля?

Хари навлажни устни.

— Аз съм. Хари.

— Хари? Изписа ми „непознат номер”.

Кая звучеше стресирана. Говореше припряно.

— Няколко пъти ти звъних от моя телефон.

— Така ли? Не съм проверявала. Наложи се да замина в командировка. Пратиха ме от Червения кръст. Зарязах всичко и тръгнах. Така е, когато си на повикване.

— Мхм. Къде те изпратиха?

— В… стана толкова бързо, че дори не си спомням как се казва мястото. Малък остров в Тихия океан, връхлетян от земетресение. Адски дълго пътуване. Затова не съм ти върнала обаждането. През цялото време се возих в самолет.

— Мхм. А имам чувството, че си в съседната стая.

— Днес телекомуникациите са много добри. Аз… малко съм заета. Какво има?

— Трябва ми място за преспиване.

— Твоят апартамент?

— Прекалено е рисковано. Налага се да се скрия. — Хари наблюдаваше как редичката от монети се скъсява прогресивно. — Ще ти обясня по-късно, но сега спешно ми трябва убежище.

— Чакай!

— Какво?

Мълчание.

— Ела при мен. Тоест, в моята къща. Под изтривалката има ключ.

— Мога да отседна у Бьорн.

— Не! Настоявам. Иди у дома. Наистина.

— Добре. Благодаря.

— Супер. Доскоро — или поне така се надявам.

Хари затвори и се загледа пред себе си. Погледът му падна върху телевизионен екран над барплот в кафене насред чакалнята. На излъчваните кадри Хари влизаше в съда. Бяха заснети след края на случая с Вампириста. Хари пак се обърна към телефона и набра номера на Бьорн — и него знаеше наизуст.

— Да, моля.

— Аз съм, Хари.

— Не е възможно. Той е мъртъв. Кой си ти?

— Не вярваш ли в призраци?

— Попитах те кой си.

— Онзи, на когото подари „Road to Ruin”.

Мълчание.

— Все още предпочитам „Ramones” и „Rocket To Russia” — продължи Хари. — Но иначе идеята беше страхотна.

От слушалката се разнесе звук. На Хари му трябваше време да разбере, че е плач. Не на дете. На зрял мъж.

— На Централната гара съм — продължи Хари, преструвайки се, че не е чул хлипането. — Издирват ме. Кракът ми е контузен. Нямам пукната крона. Трябва ми безплатен транспорт до улица „Людер Саген”.

От слушалката се разнесе тежко дишане и „божичко”, което Бьорн адресира по-скоро към себе си. После се обади с небивало тънък и разтреперан глас:

— Сам съм с Герт. Катрине отиде на пресконференция. Но…

Хари чакаше.

— Ще взема малкия с мен. Да свиква да се вози в кола. Пред мола до гарата след двайсет минути?

— Двама души вече ме загледаха. Ще успееш ли за петнайсет?

— Ще се опитам. Застани до стоян…

Продължителен сигнал прекъсна Бьорн. Хари вдигна глава. И последната монета бе изчезнала. Бръкна под якето, плъзна длан по гърдите, но напипа само ребра.

Хари стоеше в сянка пред северния страничен изход от Централната гара. Червеното волво „Амазон” на Бьорн се плъзна покрай колоната от свободни таксита и спря. Двама-трима шофьори, излезли на раздумка, му хвърлиха злобни погледи, сякаш заподозряха в ретроавтомобила нелегално такси или още по-лошо: „Юбер”.

Хари докуцука до волвото и седна на пътническата седалка отпред.

— Здрасти, призрако — прошепна Бьорн, заел обичайната си полуизлегната поза на седалката. — Към Кая Сулнес ли?

— Да — потвърди Хари, който схвана, че Бьорн шепне заради бебешкото столче, монтирано към задната седалка с гръб към тях.