Ю Несбё - Нож

Хари се опита да мисли. Не можеше да се придвижва в открити пространства, затова се налагаше час по-скоро да намери телефон, за да се свърже с онези, с които трябваше да говори. След пет-шест минути щяха да пристигнат на автогарата. Оттам пасарелка водеше до Централната гара. А в района на гарата имаше по-малка вероятност да го забележат сред забързаната навалица, сред наркомани, просяци и какви ли не ексцентрични образи. И — най-важното — през 2016 година „Теленор” закри всичките си улични телефонни кабинки, но в града монтираха — какъв куриоз! — няколко допотопни телефона с монети. Един от тях се намираше на Централната гара.

Но дори и да се добереше благополучно дотам, проблемът си оставаше същият.

Как да се придвижи до целта си.

Без пукната пара в джоба.

— Без коментар — отвърна Катрине Брат. — В момента не мога да коментирам.

След малко:

— За повече информация се обърнете към КРИПОС.

Сун-мин й съчувстваше, като слушаше как я засипват с град от въпроси. Катрине Брат беше изобразила траурна физиономия, все едно присъстваше на собственото си погребение. Доколко оправдано обаче този израз — за погребението — се използва като единица мярка за печално изражение? Откъде-накъде хората приемат, че смъртта е по-лошо място? Ето, Хари Хуле явно беше на противоположното мнение.

Сун-мин се измъкна от последния ред. Чу достатъчно. Достатъчно да му стане ясно, че Винтер постигна целта си. И достатъчно да си даде сметка, че в обозримо бъдеще няма да е в състояние да оспори първенството на алфа-мъжкаря. Защото случаят „Ракел Фауке” ще бетонира позициите на Винтер на шефското място. И сега, изпаднал в немилост, Сун-мин започна да се пита не е ли време да премине в друг отбор. Катрине Брат му се струваше началник, за и с когото би могъл да си представи да работи. Защо, да речем, да не заеме мястото на Хари Хуле? Ако Сун-мин е Меси, Хуле е Марадона. Шмекер, докоснат от Бога. И независимо колко ослепително грее Меси, това няма да го превърне в легенда от величината на Марадона. Сун-мин си даваше сметка, че макар в момента да среща препятствия, историята на неговия успех няма да се съизмерва с шума около възхода и трагичното падение на Хуле и Марадона. Ще се превърне в поредната скучна история на посредствен успех.

Каско си сложи слънчевите очила „Оукли”.

Открадна ги от едно кафене, където се отби, за да задигне картонена чашка за просия. Собственикът на очилата ги беше оставил на барплота до прозореца, докато зяпаше в мацка по улицата. Снегът навън блестеше ослепително и изглеждаше доста нелогично да си свалиш очилата. Явно обаче мъжът държеше мацката да забележи, че той я гледа. Е, така му се пада на малоумния нерез!

— Идиот! — изсмя се гръмко Каско при спомена за случката.

Краката му се бяха схванали. Не е лесно да седиш толкова време върху твърдия, студен каменен под и да си придаваш страдалчески вид. Всъщност Каско действително страдаше. Крайно време беше да си вземе вечерната доза.

— Благодаря! — изчурулика той, когато поредната монета звънна в чашката. Важно е да изглеждаш приветлив.

Сложи си очилата, защото му хрумна, че така ще е неразпознаваем. Не се страхуваше от полицията — каза им каквото знаеше. Но те още не бяха закопчали Давид и ако Давид е разбрал, че Каско го е изпял на ченгето с дръпнатите очи, нищо чудно да обикаля да го търси. Затова най-безопасно беше да седи тук, сред навалицата пред билетните каси на Централната гара. На толкова оживено място поне никой не може да те заплаши с убийство.

Навярно комбинацията от хубаво време и по-малко закъснения на влаковете повишаваше настроението на хората, защото те пускаха доста щедро пари в картонената чашка пред Каско. Дори двама-трима младежи от емо-компанията, дето редовно се събираше в ъгъла до стълбите към 19-и коловоз, му подхвърлиха няколко монети. Нощната доза вече беше подсигурена. Тази вечер не се налагаше да продава очилата.

Неочаквано Каско забеляза сред тълпата мъж в камуфлажна униформа. Не само защото куцаше, под шапката му се подаваше бинт и изобщо изглеждаше крайно изпаднал, а защото държеше курс в разрез с посоката на човешкия поток — напряко, подобно на хищна риба сред пасаж от хамсийки. Накратко, човекът се бе запътил право към Каско. И на Каско това не му харесваше. Онези, които му пускаха пари, минаваха покрай него, не вървяха към него. Към никога не вещае нещо добро.

Мъжът спря пред наркомана.

— Ще ми дадеш ли няколко монети назаем?