Ю Несбё - Нож

Шофьорката на експресния автобус от Егедал за Осло огледа високия мъж, който с мъка изкачи стълбите и сега стоеше на вратата на автобуса. Спирката се намираше на пуст участък по областен път 287. Мъжът беше облечен в камуфлажни дрехи — навярно ловец, дошъл от Осло да отстрелва дивеча ни, помисли си тя. Но три неща не й се връзваха. Ловният сезон не беше започнал. Дрехите на мъжа бяха поне два номера по-малки, а изпод ръба на черната му плетена шапка се подаваше бинт. И — трето — той нямаше пари за билет.

— Паднах в реката, ударих се лошо, а си изгубих и телефона, и портфейла — оправда се той. — Тук имам вила. Сега се прибирам в града. Можете ли да ми издадете фактура?

Тя го погледна. Преценяваше ситуацията. Превръзката на главата и малките дрехи донякъде потвърждаваха версията му. А и тази автобусна линия вървеше слабо. Повечето хора все още предпочитаха да вземат местния автобус до Омот и там да се качат на „Тимеекспресен”. Затова имаше предостатъчно свободни места. Проблемът беше, че външността на този мъж вещаеше сериозни неприятности. Въпросът беше кое ще създаде повече ядове: отказът или съгласието да го приеме на борда.

Навярно той забеляза колебанието на шофьорката, защото се прокашля и добави:

— Ако се съгласите да ми услужите с телефона си, ще звънна на съпругата ми да чака на автогарата с пари за билета.

Погледна дясната му ръка. На мястото на средния пръст имаше протеза от сивосин метал. На безименния пръст наистина носеше халка. Но шофьорката нямаше никакво намерение да позволява на тази ръка да припарва до телефона й.

— Седнете, моля. — Натисна копче и вратата зад него се затвори с проточено съскане.

Хари се заклатушка към задната част на автобус. Забеляза, че пътниците — поне дочулите разговора му с шофьорката — преднамерено гледат настрани. Знаеше, че наум се молят този леко съмнителен тип, сякаш дошъл право от бойното поле, да не седне точно до тях.

Намери двойка свободни седалки и се настани на едната.

Загледа се в гората и в прелитащия отвън пейзаж. Погледна си часовника — машинката доказа хвалбите в рекламата, че е годна да преживее всичко — включително водопад. Пет без пет. Щеше да пристигне в Осло след падането на мрака. Идеално.

Нещо подпираше натъртеното му ребро. Хари бръкна под якето и намести дулото на пистолета „High Standard HD 22”, който взе от вилата. Затвори очи, докато минаваха покрай отбивката, където вчера направи обратен завой. Усети ускорението — и на автобуса, и на пулса си.

Прозрението го споходи внезапно. Стихът We’ll understand it all не представляваше парче от пъзела, а врата, която най-неочаквано се бе открехнала в непрогледната тъма и бе пропуснала в съзнанието му светъл лъч. Той не беше озарил картината в нейната пълнота, нито бе осветил причинно-следствените връзки между отделните събития, но бе разпръснал мрака, колкото Хари да си даде сметка, че в цялата работа има нещо гнило, нещо липсва. Не, не липсва. Нещо бе привнесено отвън. Това му бе достатъчно да се откаже от намерението си и да завърти рязко волана.

Използва последното денонощие, за да подреди пъзела. Беше почти сигурен, че е разбрал какво точно се е случило. Сравнително лесно успя да си представи как местопрестъплението е било манипулирано и почистено. Беше по силите дори на човек с минимални познания за следствените процедури. Досети се и кой е подхвърлил оръжието на убийството с кръвта на Ракел в колекцията му от грамофонни плочи, защото след убийството в апартамента му бяха влизали само двама души. Оставаше обаче да докаже манипулацията на веществените доказателства или подхвърлянето ножа.

По-трудно се оказа да намери мотив.

Усилено рови из паметта си за признаци, за обяснение. И докато сутринта лежеше наполовина буден, наполовина заспал на долното легло във вилата, най-сетне откри мотива. Първоначално го отхвърли — глупости, каза си. Абсурд. После обаче започна да размишлява. Ами ако е истина? Възможно ли е да е толкова просто и мотивът да е изплувал на бял свят вечерта, когато Хари лежа в леглото на Александра?

Сун-мин си проправи път и дискретно се настани най-отзад в залата за пресконференцията в новия офис на КРИПОС на улица „Нилс Хансен”.

Помещението се пукаше по шевовете от тълпата журналисти и фотографи, макар пресконференцията да се провеждаше извън обичайното работно време. Навярно, предположи Сун-мин, Уле Винтер се бе погрижил името на Хари Хуле да изтече в медиите. Сега Винтер се кипреше на подиума, заедно с Ланста — новия заместник-главен следовател в разследвания и току си поглеждаше часовника. Сигурно изчакваха началото на пресконференцията да съвпадне с телевизионните новинарски емисии, та да я излъчат пряко. До Винтер и Ланста седеше старши инспектор Берна Лиен — член на разследващата група и началник на криминалистиката. Малко встрани от тях отдясно, се бе настанила Катрине Брат. Изглежда, не се чувстваше в свои води и бе забола поглед в книжата пред себе си. Не защото там пише нещо съществено, предположи Сун-мин. Навярно само се преструваше на задълбочена в тях.