Ю Несбё - Нож

Катрине чу детски плач още докато изкачваше стълбите и веднага забърза, макар да знаеше, че детето е във възможно най-добрите ръце. В ръцете на Бьорн. Бледи ръце с мека кожа и къси, дебели пръсти, които се грижеха своевременно за всичко необходимо. Тя нямаше основания да се оплаква. Затова избягваше да недоволства. Беше виждала какво става с някои жени, станали майки. Превръщаха се в деспоти, убедени, че слънцето и всички небесни тела се въртят около тях и децата им, и започваха да се отнасят презрително и с досада към мъжете си, когато те не показват достатъчно бърза реакция и телепатично разбиране какви са потребностите на майката и детето. Или, по-точно, когато не съумеят да отгатнат онова, което, с глас, нетърпящ възражение, майката, узурпирала изключителното право да бъде едноличен тълкувател и изразител на мнението на детето, определя като негови потребности.

Не, Катрине определено не искаше да става като тях. Носеше ли обаче този деспотизъм в себе си? Нима понякога не й се приискваше да се разкрещи право в лицето на Бьорн, да го види потиснат, смачкан, унизен? Приискваше й се, и още как. Защо — не знаеше. Нямаше представа и откъде да си измисли повод за подобен скандал, при положение че Бьорн винаги предугаждаше желанията й и изглаждаше всяка неуредица с потенциала да й даде причина за основателна критика. А, естествено, едва ли съществува нещо по-дразнещо от човек, който те превъзхожда. Той сякаш непрекъснато държи огледало пред лицето ти и с времето започваш да се намразваш.

Е, Катрине не се мразеше. Да се твърди такова нещо би било преувеличено. Просто понякога си мислеше, че Бьорн е прекалено добър за нея. Не прекалено привлекателен външно, а побъркващо добродушен. Навярно щяха да са по-щастливи — и той, и тя — ако Бьорн си бе избрал друга партньорка, с която да си подхождат повече; някое стабилно, благо, простосърдечно и земно закръглено селско момиче от Източен Тутен.

Катрине завъртя ключа в ключалката на входната врата и детето спря да плаче. Тя отвори.

Бьорн стоеше в коридора с Герт на ръце. Малкият погледна майка си с разширени сини насълзени очи под смешновато големите светлоруси къдрици, стърчащи от главата му като пружини. Герт носеше името на дядо си по майчина линия — и то по предложение на Бьорн. Детето разцъфна в усмивка — усмивка толкова разтапяща, че в гърлото на Катрине заседна буца, а сърцето я прободе. Остави палтото й да се смъкне на пода и отиде до тях. Бьорн я целуна по бузата и й подаде малкия. Тя го притисна към гърдите си и усети миризмата на мляко, на повръщано, на топла детска кожа и неустоима сладост, каквато излъчваше само и единствено нейният син. Затвори очи и се озова у дома. Напълно у дома.

Грешеше. Невъзможно е да са по-щастливи. Тримата бяха семейство сега и завинаги. И точка.

— Плачеш — обади се Бьорн.

Помисли, че той говори на Герт, но всъщност се бе обърнал към нея — бързо й стана ясно. Беше прав. Тя наистина плачеше.

— Хари… — подхвана тя и млъкна.

Бьорн я гледаше със смръщено чело. Даде му време. Времето, необходимо на въздушна възглавница да се издуе и да притъпи частично удара от сблъсъка. Но дори въздушната възглавница не помага, когато катастрофата е тежка. Когато колата ти е забила предница в земята, все едно в опит да проникне в недрата й, да се погребе, да изчезне. Тогава и въздушната възглавница е безсилна да те спаси, а увисва от предното стъкло подобно на спукан балон.

— Не — изрече Бьорн, безполезно възразявайки срещу нейното красноречиво мълчание. — Не — повтори той шепнешком.

Катрине изчака още малко. Герт я гъделичкаше по врата с ръчички. Тя разказа за злополуката. За шофьора на камиона по областен път 287, за дупката в леда, за водопада, за колата. Бьорн я слушаше, закрил уста с бледата си ръка. Сълзи изпълниха очите му и увиснаха от тънките, безцветни мигли под очите. После закапаха една след друга, както капят ледени висулки, размекнати от пролетното слънце.

Катрине никога не беше виждала Бьорн Холм такъв; толкова емоционално разтърсен. Той ридаеше, хълцаше и се тресеше силно, сякаш нещо вътре в него се бореше да изскочи навън.

Занесе Герт в дневната. Действаше по инстинкт — да предпази детето от черната скръб на баща му. Малкият бе достатъчно наследствено обременен от майка си, та да го подлагат на допълнителни изпитания.

След час Катрине беше приспала малкия в спалнята им.

Бьорн се беше усамотил в кабинета, който планираха да превърнат в детска стая. Тя застана до вратата. Още се чуваше как хлипа. Катрине се поколеба дали да влезе, но в същия миг телефонът й звънна. Търсеше я Уле Винтер.