Ю Несбё - Нож

Кая вдигна чашата с чай, поднесена й от Ерлан Мадсен. Погледна го и се досети, че той очаква завършека на историята.

— Соня загина. Бащата — също. Момчето обаче оцеля.

Ерлан начерта три отвесни линии в бележника си и зачеркна две.

— Изпитваш ли вина? — попита.

— Естествено. — Лицето й изразяваше учудване. Нотка на раздразнение ли се появи в гласа й?

— И защо да е естествено, Кая?

— Защото я убих. Убих човек — човек без капчица злоба в душата си.

— Не смяташ ли, че си прекалено строга към себе си? Опитала си да я предупредиш. Сама го каза.

— А ти не смяташ ли, че хонорарът ти е твърде висок, за да си позволяваш да не слушаш внимателно, Мадсен?

Гласът й звучеше нападателно, но миловидното й изражение не издаваше никакви признаци на гняв.

— Кое според теб съм пропуснал да чуя, Кая?

— Да си поемеш дъх и да извикаш „ПРОМ–1!” отнема две-три секунди. Имах достатъчно време да я предупредя, преди да се обърне, да притича до оградата, да я прескочи и да настъпи една от ония адски машини. Освен това е невъзможно да те заглуши момче на разстояние половин футболно игрище.

В кабинета се възцари кратко мълчание.

— Говорила ли си с някого за това?

— Не. Както отбелязах, със Соня се намирахме малко встрани и никой не чу разговора ни. Излъгах другите, че съм я предупредила за подскачащите мини. Постъпката й не ги изненада — знаеха колко е самопожертвователна. По време на поклонението Антон ми каза, че според него я е погубил стремежът й да бъде приета, да бъде обичана. После размишлявах над думите му; колко опасно може да се окаже за нас желанието ни да бъдем обичани. Само аз знам какво всъщност се случи. А сега и ти. — Кая се усмихна и оголи малките си остри зъби. Приличаше на тийнейджърка, която споделя с приятелка пикантна тайна.

— Какви последствия ти донесе гибелта на Соня?

— Върнах си Антон.

— Само това ли?

— Да.

— Защо си искала да си върнеш човек, предал доверието ти?

— Исках да го държа близо до себе си, за да го гледам как страда; как скърби за загубата. Как се разкъсва от мъка, както аз се разкъсвах по-рано. Изкарахме заедно известно време, после му заявих, че вече не го обичам, и го зарязах.

— И така си отмъсти?

— Да. Междувременно си дадох сметка какво всъщност ме е привлякло в него.

— Какво?

— Беше женен и недостъпен. Висок, рус. Напомняше ми за човек, когото бях обичала.

Интуицията на Мадсен му подсказваше, че е напипал невралгична точка. Реши обаче да разчепкат тази тема на по-нататъшен етап от терапията.

— Да се върнем към травматичното преживяване, Кая. Твърдиш, че си изпитвала вина. Ще ти задам въпрос, който може да ти прозвучи идентично, но не е същият: разкайваше ли се?

Кая потърка брадичка с пръст, сякаш за да покаже, че размишлява.

— Да — отговори. — Същевременно обаче сякаш камък ми падна от сърцето. Почувствах облекчение.

— Почувствала си облекчение, след като Соня е загинала?

— Почувствах облекчение, след като убих Соня.

„Облекч. след извърш. убийство” — записа си Мадсен.

— Ще поясниш ли какво точно влагаш в „облекчение”?

— Почувствах се свободна. Мога да го сравня с прекрачването на междудържавна граница. Представяш си границата като ограда или стена, но когато я пресечеш, разбираш, че е просто линия, начертана от човешка ръка върху географска карта. И Соня, и аз пресякохме граница. Тя — към отвъдното, аз — към свободата. Но изпитах облекчение главно защото предалият доверието ми щеше да страда.

— Антон ли имаш предвид?

— Да. Неговото страдание излекува моето. Антон се превърна в моя Исус. В моя личен Исус.

— В смисъл?

— Провесих го на кръста, за да поеме моето страдание, както хората са постъпили с Христос. Защото Той не е увиснал на кръста по свое желание. Не е страдал доброволно. Ние, хората, сме го разпнали. Ето там е работата. Убивайки Христос, сме постигнали избавление и безсмъртие. Господ не е можел да направи кой знае какво. Той не е пожертвал сина си в същинския смисъл на думата, просто не е могъл да ни попречи. Ако е вярно, че Бог е дал на човека свободна воля, значи сме убили Христос мимо Божията воля. Денят, в който осъзнаем това — че сме способни да се противопоставяме на Божията воля — ще се превърне в ден на нашето освобождение, Мадсен. И оттам нататък няма да съществуват невъзможни неща.

Кая Сулнес се засмя. Ерлан Мадсен се запъна в опита да формулира следващ въпрос. Загледа се мълчаливо в странния блясък в очите й.