Ю Несбё - Нож

— И ти не си успял да предотвратиш смъртта й. Затова също трябва да изкупиш греха си, така ли мислиш?

— Да. Единственият начин да го направя беше да отмъстя за нея. Да спра изнасилвачите. Затова постъпих в армията, затова кандидатствах за спецчастите. Исках да се подготвя добре за мисията си. А после изнасилиха Хала…

— И ти си убил човека, извършил спрямо Хала престъпление, на каквото е станала жертва и сестра ти?

— Да.

— И как се почувства след това?

— По-добре, нали ти казах. Убийството ми донесе облекчение. Престанах да се смятам за изрод.

Мадсен сведе поглед към празния лист в бележника си. Беше престанал да записва. Прокашля се.

— И сега смяташ ли, че… че си изкупил греха си?

— Не.

— Защо?

— Защото не съм намерил изнасилвача на Бианка. И куп други.

— Имаш предвид, други изнасилвачи, които трябва да бъдат обезвредени?

— Да.

— И искаш ти да си човекът, който ще ги спре?

— Да.

— Като ги убиеш?

— Действа. Симптомите ми изчезват.

Ерлан Мадсен се подвоуми как да подходи правилно в тази ситуация — и в терапевтичен, и в правен аспект.

— Говориш за тези убийства… Намираш утеха в мисълта за тях или са част от съществуващ план, който възнамеряваш да осъществиш?

— Не съм съвсем сигурен.

— Искаш ли някой да те спре?

— Не.

— А какво искаш?

— Да ми кажеш дали и следващия път ще ми помогне.

— Да убиеш човек ли?

— Да.

Ерлан Мадсен погледна Руар Бор. В резултат на целия си натрупан опит не очакваше да намери отговор на въпросите си в изражението, мимиката или езика на тялото на човека отсреща, защото те до голяма степен бяха заучени. Разковничето беше в думите. Току-що му бяха задали въпрос, на който не можеше да отговори. Не и искрено. Мадсен си погледна часовника.

— Времето ни изтече. Ще продължим в четвъртък.

— Ще тръгвам — съобщи женски глас от вратата.

Ерлан Мадсен вдигна очи от папката, която бе извадил от архива си.

На прага стоеше Турил — секретарката на шестимата психолози в този център. Беше си облякла палтото и гледаше Ерлан, сякаш иска да го подсети за нещо, но е прекалено тактична да го изрече гласно.

Ерлан Мадсен си погледна часовника. Шест. Сети се. Тази вечер се бяха уговорили той да гледа децата. Съпругата му беше обещала на майка си да й помогне да разчисти таванското.

Но преди да поеме към къщи, Мадсен държеше непременно да си изясни един въпрос.

Двама клиенти. Помежду им имаше няколко допирни точки. И двамата бяха работили в Кабул, горе-долу в един и същи период. И двамата се обърнаха към него за помощ заради симптоми на ПТСР. В записките си откри още нещо общо: и двамата са били в близки отношения с жена на име Хала. Мадсен, разбира се, допускаше това име да се среща често в Афганистан, но и двамата клиенти я бяха представили като преводачка на норвежкия контингент в Кабул. Затова психологът се съмняваше да става дума за две различни жени.

Бор се бе ангажирал емоционално с афганистанката, защото изпитваше лична отговорност при общуването си с жени, негови подчинени, или просто по-млади от него. Отъждествяваше ги с по-малката си сестра и чувството му за дълг към тях граничеше с натрапливост, своеобразна параноя.

Другият клиент бе влязъл в още по-близки отношения с Хала. В интимна връзка.

Ерлан Мадсен си бе водил подробни записки и докато ги препрочиташе сега, му направи впечатлени любопитен факт: любовниците са си направили еднаква татуировка. Не си бяха изписали имената, защото, ако някой талибан или друг радикален ислямист видеше татуировката, рискуваха да пострадат. Затова си бяха татуирали думата „приятел” на норвежки — нещо, което да ги свърже за цял живот.

Ала главната допирна точка между двамата клиенти беше друга.

Ерлан Мадсен плъзна пръст надолу по страницата и откри каквото търсеше. Точно така. Правилно бе запомнил: и Бор, и другият клиент споделиха колко се е подобрило състоянието им след акта на убиването. В долния край на страницата психологът си беше отбелязал напомняне: „Важно! Следващия път разчопли по-надълбоко. Какво означава „облекчение от убийството”?”

Ерлан Мадсен си погледна часовника. Ще вземе записките вкъщи и ще ги изчете до края, след като приспи децата. Затвори папката и я стегна с червен ластик. Гумената лентичка се озова точно върху името, написано на корицата:

Кая Сулнес.

Три месеца по-рано

Ерлан Мадсен си погледна часовника крадешком. До края на терапевтичната сесия оставаха няколко минути. И много жалко, защото, макар да се виждаха едва за втори път, неговата клиентка, Кая Сулнес, без съмнение се очертаваше като прелюбопитна личност. Завеждаше сигурността в Червения кръст, а поради същността си тази длъжност не те излага на травматични преживявания, отключващи ПТСР у преки участници в реални бойни действия. Но въпреки това Кая му разказа как отблизо е ставала свидетел на военни действия и на ежедневните жестокости, на които обикновено са подложени войниците от коалиционните сили и това неизбежно — кога по-рано, кога по-късно — разстройва психиката им. Кая Сулнес — всъщност подобно на мнозина негови пациенти — не си даваше сметка, че не се озовава в рискови ситуации по неволя, а сама ги търси. И още нещо — любопитен факт: по време на дебрифинга в Талин тя не е проявявала симптоми на ПТСР. По-късно, вече в Норвегия, си беше записала час при Мадсен по своя инициатива. Повечето военни се обръщаха за помощ към него, насочени от друг. Техните посещения малко или много се осъществяваха под натиска на външна принуда. И обикновено не искаха да говорят. Някои дори изразяваха нескрито презрение към психотерапията — тя е за слабаци, махваха те с ръка — и проявяваха силно раздразнение, задето не могат да вземат от Мадсен рецепта за сънотворните, за които бяха дошли.