Ю Несбё - Нож

— Искам само да спя! — заявяваха те.

Не осъзнаваха колко са болни — не и преди, облени в сълзи, да лапнат дулото на пистолета. На отказващите да посещават психотерапия лекарите изписваха антидепресанти и приспивателни. Опитът на Мадсен обаче показваше, че по-ефективна е когнитивно-поведенческата терапия, фокусирана върху преживяната травма. Именно тази терапия практикуваше той. Не спешната психологическа помощ при кризисно събитие, набрала огромна популярност, преди научните изследвания да докажат нейната неефективност, вършеше работа, а дългосрочното лечение, по време на което клиентът постепенно преработва травматичното събитие, преодолява погрешния модел за справяне със спомените и се научава да овладява и да живее с физическите симптоми. Защото, да си въобразяваш, че съществува експресен лек, чародейно средство — изцелител на раните ти за една нощ, е не само наивно, но и опасно.

За разлика от обичайните пациенти на Мадсен, Кая Сулнес, изглежда, бе дошла, за да обсъди проблема си. Очевидно искаше да говори. Бързо и много. Толкова бързо и толкова много, че от време на време Мадсен я подканваше да укроти темпото. Тя обаче не искаше да се бавят. Държеше да получи отговор веднага.

— Антон беше швейцарец. Лекар, работеше в МКЧК, швейцарския филиал на Червения кръст. Бях здравата хлътнала по него. И той — по мен. Или поне така си мислех.

— Какво значи това? Заблудила ли си се? — попита Мадсен, докато си водеше записки.

— Не. Всъщност не знам. Така или иначе, той ме остави. Е, „остави” не е съвсем подходяща дума, защото, когато си на мисия в страна във военен конфликт, чисто физически няма как да се отдалечиш кой знае колко от колегите си. Живеехме и работехме на едно място и близостта ни беше неизбежна. Но той скъса с мен. Срещнал друга. — Тя се изсмя. — „Срещнал” пак не е точната дума, Соня работеше като медицинска сестра в Червения кръст. На практика се хранехме, спяхме и работехме заедно всеки ден. И тя беше швейцарка. Антон си пада по хубавици. Освен хубава, Соня беше и интелигентна. С изискани обноски. От добро семейство. В Швейцария още се държи на тези неща. А на всичкото отгоре беше и симпатична. Искрено загрижена и дълбоко състрадателна, влагаше в работата си неизтощима енергия, смелост и любов. След тежки инциденти с много загинали и тежко ранени я чувах да плаче вечер в леглото. Държеше се мило с мен. Съдейки по поведението й, оставах с впечатлението, че и аз се държа добре с нея. Merci vilmal, merci vilmal… He знам на немски ли е, на френски ли е, или е нещо смесено, но го повтаряше непрекъснато. Благодаря, благодаря, благодаря… Доколкото ми е известно, когато се появи на хоризонта, тя не знаеше за връзката ми с Антон. Понеже беше женен, пазехме отношенията си в тайна. После дойде ред Соня да крие аферата си с него. По ирония на съдбата тя ме избра за душеприказчик за любовните си неволи. Беше разочарована, обещал й да напусне съпругата си, но все протакал. Слушах я, утешавах я и я мразех все повече и повече. Не защото беше лош човек, а защото беше добра. Странно ли ти се струва, Мадсен?

Обръщението по име сепна донякъде психотерапевта.

— А на теб странно ли ти се струва? — попита той.

— Не — отвърна Кая Сулнес след кратък размисъл. — Все пак именно Соня, а не хронично болната, заможна съпругата на Антон, стоеше между мен и него. Нали?

— Звучи логично. Продължавай.

— Случи се в околностите на Басра. Ходил ли си там?

— Не.

— Най-горещият град на света. Или пиеш, или умираш, както казват журналистите в бара на хотел „Султан Палас”. Нощем от пустинята прииждаха гигантски месоядни язовци — наричаха ги „медени язовци” — и разкъсваха всичко живо, каквото докопат. Хората умираха от страх, а селяните в околностите се оплакваха, че хищниците започнали да налитат и на кравите им. Затова пък в Басра има страхотни фурми.

— И това е нещо.

— Та… Извикаха ни в селско имение. Кравите стъпкали паянтова ограда около миниран район. Селянинът и синът му хукнали да изведат животните оттам. Мислели, че има само противопехотни мини. Приличат на саксии, от тях стърчат спици и лесно се забелязват, затова не е трудно да ги заобиколиш. Имаше обаче и ПРОМ–1 — а те почти не се виждат. Освен това скачат.

Мадсен кимна. Повечето сухопътни мини нанасят поражения по краката и долната част на тялото на жертвите си, но настъпиш ли тази, тя отскача и се взривява на височината на гърдите.

— Почти всички животни се измъкнаха невредими — не знам късмет ли да го нарека, или инстинкт. Но за зла врага на излизане от опасната територия бащата настъпи мина до оградата. Тя отскочи и го надупчи с осколки. Именно поради особеността, че подскачат, осколките от тези мини поразяват жива сила в голям диаметър. Синът беше навлязъл на трийсет-четирийсет метра навътре в минираната площ, за да спаси последната крава, но това не му помогна. Осколките раниха и него. Успяхме да изнесем бащата на безопасно място и започнахме да му оказваме първа помощ, а раненото момче крещеше като заклано. Крясъците му бяха ужасно сърцераздирателни, но слънцето залязваше, а не можехме да влезем в район, миниран с ПРОМ–1 без детектори за метал. Налагаше се да изчакаме подкрепление. Пристигна автомобил на МКЧК и оттам изскочи Соня. Чу писъците на ранения, дотича и ме попита с какво е минирана площта. Хвана ме над лакътя — редовен приятелски жест към мен — и видях нов пръстен на ръката й. Годежен пръстен. Антон най-сетне го бе направил. Беше се разделил с жена си. Със Соня се намирахме на известно разстояние от другите. „Противопехотни мини” — отвърнах. Поех си дъх да добавя, че има и ПРОМ–1, но тя вече тичаше през опасната зона. Извиках й — явно недостатъчно силно. Или крясъците на момчето са заглушили моя глас.