Ю Несбё - Нож

Мълчание.

— Ти какво изпита?

— Нищо — отвърна Бор. — През следващите години не изпитвах нищо. Освен луда паника при мисълта да се озова в същата ситуация и пак да се проваля. Както споменах, мотивация не ми липсваше. Просто нещо в главата ми не сработваше. Или, напротив, сработваше прекалено добре. Затова се насочих към ръководна длъжност, вместо към изпълнителска. Реших, че съм по-подходящ за командния състав. Така се и оказа.

— Но не изпитваше нищо?

— Точно така. Освен панически пристъпи. И понеже те представляваха единствената алтернатива на емоционалната ми притъпеност, предпочитах да не чувствам нищо.

— „Comfortably Numb”. [33] „Комфортно вцепенение” — заглавие на емблематична песен на групата „Пинк флойд”. — Бел. прев.

— Моля?

— Извинявай. Продължи, ако обичаш.

— Първия път, когато ми обърнаха внимание, че проявявам симптоми на ПТСР — безсъние, раздразнителност, сърцебиене и прочее наглед дребни неразположения, — не се притесних особено. Всички в Норвежкия антитерористичен отряд знаеха какво представлява ПТСР и бяха изпитвали част от симптомите, но, макар според официалната версия да се отнасяме изключително сериозно към тази тема, на практика тя беше табу. Вярно, никой не си позволяваше да заяви открито, че ПТСР е за слабаци, но общо взето бойците от спецчастите сме с високо самочувствие. Запознати сме с факта, че имаме по-високи нива на NPY и така нататък.

Мадсен кимна. Според резултати от научни изследвания как се подбират бойци за спецотрядите, какъвто беше и Норвежкият антитерористичен отряд, отпадаха кандидатите със средни и ниски нива на невропептида Y — известен още като NPY — невротрансмитер, който понижава нивата на стреса в организма. Част от спецбойците бяха твърдо убедени, че благодарение на тази генетична даденост в комбинация с активни физически тренировки и силен екипен дух са имунизирани срещу ПТСР.

— Никой, разбира се, нямаше да ти се присмее, ако споделиш, че от време на време сънуваш кошмари — поясни Бор. — Това показва, че все пак не си пълен социопат. Но мен ако питаш, всички гледахме на ПТСР, както нашите родители — на тютюнджийската кашлица: щом и околните страдат малко или много от това, значи, не може да е чак толкова опасно. После обаче се влоших…

— Мдам. — Мадсен прелисти назад в записките си. — Това го обсъдихме подробно. Но ти спомена, че в даден момент си усетил по-добрение.

— Да. Поолекна ми, когато най-сетне успях да убия човек.

Ерлан Мадсен вдигна глава. Свали си очилата — напълно несъзнателен драматичен жест.

— Кого си убил?

Идеше му да си отхапе езика. И това ми било въпрос от професионален терапевт! Наистина ли искаше да знае отговора?

— Един изнасилвач. Името му няма значение. Изнасили и уби жена на име Хала, моята преводачка в Афганистан.

Мълчание.

— Защо го представяш като изнасилвач?

— Моля?

— Твърдиш, че този човек е убил преводачката ти. Това не е ли по-тежко провинение от изнасилването? Не е ли по-естествено да кажеш, че си убил убиец?

Бор изгледа Мадсен, все едно психологът му е обърнал внимание на факт, за който изобщо не се е замислял. Навлажни устни, сякаш се канеше да отговори. После пак.

— Търся… търся изнасилвача на Бианка.

— По-малката ти сестра?

— Трябва да си плати за стореното. Всички ние трябва да си платим за греховете.

— И ти ли?

— Да. Аз също съм виновен, задето не успях да я защитя. Както тя защити мен.

— Защитила те е? Как?

— Като запази изнасилването в тайна. — Бор си пое дъх треперливо. — Когато най-сетне ми сподели, че на седемнайсет години е била изнасилена, Бианка вече беше диагностицирана с шизофрения, но аз бях сигурен, че е истина. Отдавна бях забелязал промяна в нея. Заради болестта обаче беше убедена, че е забременяла — макар от изнасилването да бяха минали няколко години. Усещам го, каза ми, расте много бавно подобно на тумор или камък и ще ме убие, за да излезе на бял свят. Бяхме във вилата в Егедал и аз й обещах да й помогна да се отърве от плода. Тя се страхуваше, че изнасилвачът ще дойде и ще я убие, както я бе заплашил. Дадох й приспивателно и на следващата сутрин й казах, че е било хапче за помятане. Ето, вече не си бременна, уверих я. Тя изпадна в истерия. По-късно — приеха я в психиатрията и аз отидох на свиждане — лекуващият лекар ми показа лист, на който Бианка беше нарисувала орел, който крещи името ми. Говорела нещо за аборт и как двамата с нея сме убили мен. Предпочетох да не разкривам тайната й. Нямам представа дали щеше да се отрази на лечението й, ако го бях направил. Така или иначе, Бианка предпочиташе да умре, вместо да умра аз, нейният по-голям брат.