Ю Несбё - Нож

— Вече не работим по други следи — отвърна Сун-мин Ларшен.

Катрине Брат кимаше ли, кимаше. Ту примигваше, ту се втренчваше право пред себе си, сякаш осмислянето на този съвсем простичък факт изискваше усилена умствена дейност.

— Но ако Хари Хуле наистина е мъртъв, КРИПОС нямат причина да бързат да оповестяват, че той е главният им заподозрян, нали?

Сун-мин също започна да кима — не като израз на обещание към Катрине, а по-скоро в знак, че разбира мотивите за молбата й.

— Прессъобщението, изпратено от местната полиция, гласи приблизително следното: „Мъж е в неизвестност, след като е паднал в реката покрай областен път 287.” Или нещо от този род — осведоми я Сун-мин, нарочно пропускайки да уточни, че всъщност е цитирал съобщението дословно, защото от опит знаеше, че демонстрирането на прекалено услужлива памет, изключителна проницателност и дедуктивни умствени способности притеснява събеседника и намалява готовността му да споделя. — Лично аз не виждам причина КРИПОС да огласява повече подробности по случая, но все пак решавам не аз, а началството.

— Тоест, Винтер?

Сун-мин погледна Катрине. Питаше се защо е намерила за необходимо да спомене името на началника му. Лицето й не издаваше задна мисъл. Навярно тя изобщо не подозираше какво огромно раздразнение предизвиква у Сун-мин поредното напомняне, че Уле Винтер му е шеф. Защото досега Сун-мин не бе споделял с абсолютно никого мнението си за Винтер, когото смяташе за посредствен следовател и отявлено некадърен началник. Некадърен не в значението на отстъпчив, а в значението на „старомодно авторитарен и вироглав”. Винтер нямаше доблестта да си признае, че греши; че би било по-добре да предостави ръководството на по-младите следователи, с по-свежите идеи и — хайде да си кажем истината — по-остри умове. Но Сун-мин пазеше това мнение за себе си, защото смяташе, че никой от КРИПОС не споделя вижданията му.

— Мога да говоря с Винтер — предложи Катрине Брат. — И с ленсманската служба в Сигдал. И без това едва ли ще оповестят името на изчезналия, преди близките да са уведомени, а ако се ангажирам лично да осведомя близките, от мен ще зависи кога ленсманската служба ще оповести, че става въпрос за Хари Хуле.

— Хитро — отбеляза Сун-мин. — Но рано или късно името ще изтече в публичното пространство и нито аз, нито ти ще съумеем да попречим на спекулациите, които ще плъзнат из обществеността и медиите, когато се разбере, че загиналият…

— Изчезналият.

— … е съпругът на убитата преди броени дни жена.

Сун-мин видя как през тялото на Катрине Брат премина тръпка. Да не би да се разплаче? Не. Не сега. Навярно след като остане сама в колата си.

— Благодаря за кафето. — Катрине затърси опипом дръжката на вратата. — Пак ще се чуем.

До Сулеватен Катрине Брат отби в крайпътно място за отдих. Паркира, плъзна поглед над голямото, заледено езеро и се съсредоточи върху дишането си. След като успя да свали пулса си, извади телефона, видя, че е получила есемес от Кари Бийл, охранителката на Дагни Йенсен, но реши да го прочете по-късно. Набра Олег. Съобщи му за колата, за реката, за злополуката.

Отсреща настъпи мълчание. Продължително мълчание. Най-после Олег проговори. Гласът му звучеше изненадващо спокоен и не толкова шокиран, колкото бе очаквала Катрине.

— Не е било злополука — изрече Олег. — А самоубийство.

Катрине понечи да отговори, че не е сигурна дали е така, но си даде сметка: всъщност никой не зададе въпрос.

— Намирането на тялото може да отнеме време — предупреди тя. — Повърхността на езерото още е заледена.

— Ще дойда. Имам сертификат за водолаз. Като малък се страхувах от водата, но…

Настъпи мълчание. За миг тя си помисли, че връзката се е разпаднала. После чу продължително, пресекливо вдишване и когато пак се обади в слушалката, Олег се бореше със сълзите:

— … той ме научи да плувам.

Катрине чакаше. Гласът се появи в слушалката, възвърнал стабилността си.

— Ще се свържа с ленсманската служба в Сигдал и ще помоля за разрешение да се присъединя към издирвателния водолазен екип. Ще говоря и със Сьос.

Катрине изяви готовност да помогне според възможностите си и му издиктува директния си служебен номер. Сбогуваха се. Така. Готово. Вече нямаше причина да се съпротивлява. Седеше сама в колата си.

Облегна глава на седалката и се разрида.

Стана пет часа. Последен клиент. Наскоро Ерлан Мадсен поспори с един психиатър на какъв принцип се прокарва разделителната линия между понятията „клиент” и „пациент”. Дали названието зависи от професионалната специализация на лекуващия — психолог или психиатър, — или в основата на разграничението стои въпросът дали при лечението на посетителя, нуждаещ се от специализирана помощ, се прилагат лекарствени препарати, или не. Като психолог Ерлан Мадсен често се чувстваше ограничен заради липсата на правомощия да назначава медикаментозна терапия, и то при положение че знае точно от какво лекарство се нуждае клиентът. Въпреки това се налагаше да го пренасочи към психиатър с по-слаба подготовка от него в областта на посттравматичните стресови разстройства.