Ю Несбё - Нож

Дагни затвори очи. Две минути. А после — какво?

Чу гласове отвън. Кратък разговор, после вратата се отвори, отекнаха забързани стъпки. Някакво момиче, пуснато от час до тоалетната, влезе в кабинката най-близо до изхода, свърши си работата, излезе, изми си ръцете и изтича навън.

Фине въздъхна дълбоко, докато се взираше в писалката.

— Очаквах две чертички, но се опасявам, че виждам само една. А това означава…

Той се изправи и със свободната си ръка започна да си разкопчава панталона. Дагни отдръпна глава назад и се изтръгна от ръката му.

— В цикъл съм — каза.

Фине я погледна. Лицето му тънеше в сянка. И хвърляше сянка. Цялата му фигура хвърляше сянка, сякаш граблива птица кръжи пред слънцето. Той пак изтегли ножа от калъфа. Дагни чу как вратата към дамската тоалетна изскърца.

— Всичко наред ли е, Дагни? — попита полицаят.

Фине насочи ножа към нея, все едно е вълшебна пръчица, годна да принуди Дагни да се подчинява безпрекословно.

— Идвам! — извика тя, без да изпуска Фине от поглед.

Изправи се, вдигна си бикините и панталона. Намираше се толкова близо до Фине, че усещаше зловонието на пот и на нещо друго, остро и гадно. На болест. На болка.

— Ще се върна — изсъска той и й задържа вратата да излезе.

Дагни не се затича, просто подмина кабинките с бързи крачки. Не спря пред умивалниците и направо излезе в коридора. Остави вратата да се захлопне сама зад гърба й.

— Той е вътре.

— Какво?

— Свайн Фине. Има нож.

За миг полицаят прикова поглед в нея, после откопча кобура на кръста си и извади пистолета. С другата си ръка пъхна слушалка в ухото си и свали радиостанцията, закачена на гърдите му.

— Нула едно — обади се. — Трябва ми подкрепление.

— Ще се измъкне! — пришпори го Дагни. — Хванете го!

Полицаят я погледна. Отвори уста, навярно да й обясни, че главната му задача е да охранява, не да залавя.

— Иначе ще се върне! — добави тя.

Вероятно нещо в гласа й или в изражението й го подтикна да не възразява. Пристъпи към вратата, долепи ухо и няколко секунди се ослушва, стиснал с две ръце пистолета с дуло, насочено към пода. После блъсна вратата.

— Полиция! Ръцете на тила!

И хлътна вътре.

Дагни чакаше.

Чу шумно отваряне на врати.

На всичките осем.

Полицаят излезе.

Дагни си пое пресекливо дъх.

— Птичето е отлетяло, а?

— Един Господ знае как. — Полицаят пак посегна към радиостанцията. — Сигурно се е покатерил до прозореца и оттам — по покрива.

— Отлетял е — тихо промълви Дагни, докато полицаят набираше дежурната оперативна централа.

— Моля?

— Не се е покатерил. Отлетял е.

— Двайсет метра ли каза? — попита следователят от КРИПОС Сун-мин Ларшен.

Вдигна поглед към върха на водопада Нора, откъдето шеметно прииждаха стремителни водни грамади. Прокара ръка по лицето си, измокрено от водните пръски, които поривите на западния вятър донасяха чак до брега на реката. Бученето на водопада заглушаваше шума от автомобилите по шосето, разположено над стръмния склон, откъдето се спуснаха до реката.

— Двайсет метра — потвърди полицаят с лице на булдог. Представи се като Ян от местната ленсманска служба. — Падането трае не повече от две секунди, а в мига, когато тялото се приземява, скоростта е седемдесет километра в час. При такава скорост нямаш шансове да оцелееш.

С късата си, леко стърчаща настрани ръка той посочи смачканите останки от бял форд „Ескорт”, врязал нос в голямата черна, излъскана до блясък каменна плоскост, където се забиваше водата и се разхвърчаваше във всички посоки. Прилича на арт инсталация, помисли си Сун-мин Ларшен. Изплагиатствана от десетте кадилака с наполовина заровена предница в Ранчото на кадилаците в Амарило, Тексас. Сун-мин, тогава на четиринайсет, и баща му отидоха да посетят атракцията. Татко му беше пилот и искаше да покаже на сина си тази невероятна страна, където бе получил образованието си и се бе научил да пилотира „Старфайгър” — изтребителят, който, по думите на бащата на Сун-мин, бил по-опасен за пилота, отколкото за врага. Често го повтаряше по време на пътуването им, прекъсван от пристъпи на задушлива кашлица. Рак на белите дробове.

— Всичко е от ясно по-ясно — отсече Ян от Сигдал и килна полицейската си фуражка назад. — Предното стъкло се е строшило и шофьорът се е разбил в камъните. Загинал е намясто. Реката е повлякла трупа надолу, където дебитът в момента е много висок и тялото сигурно е стигнало чак до езерото Сулеватен. А то още е сковано от лед. Скоро няма да открием трупа.