Ю Несбё - Нож

Хари затвори очи. И — в съзвучие с прословутото клише — животът му се изниза пред очите му като на лента.

Малко момче е. Изгубил се е в гората до къщата на дядо си и тича изплашен. С първото му гадже са в леглото на родителите й. Къщата е изцяло на тяхно разположение. Вратата към балкона е отворена, завесите се полюляват, пропускат слънце, а момичето му шепне да я пази. „Добре” — прошепва в отговор той, а половин година по-късно прочита предсмъртното й писмо. Разследването в Сидни. Слънцето на север го заблуждава и той се изгубва. Едноръко момиче скача в басейна в Банкок; тялото разпорва водата като нож; странната красота на това асиметрично, осакатено тяло. Дълга разходка из Нурмарка — Олег, Ракел и Хари. Есенното слънце огрява лицето й, усмихнато към обектива, докато чакат да щракне самоснимачката. Ракел забелязва, че той я гледа, обръща се към него, усмивката става още по-широка, обхваща очите и ето, нейната светлина и светлината на слънцето се изравняват по яркост. Не слънцето огрява нея. Тя огрява слънцето. Ракел и Хари не могат да откъснат очи един от друг и затова се налага да позират повторно.

Изравняване.

Хари отвори очи.

Водата бе спряла да се покачва.

Най-сетне налягането се бе изравнило. Елементарните и същевременно сложни физични закони допускаха съществуването на сантиметър въздух между водата и тавана на колата засега.

В края на тунела се появи светлина — съвсем буквално.

През задното стъкло вече не се виждаше нищо, само тъмнозелен сумрак, но отпред просветля и следователно там реката не беше заледена или най-малкото беше по-плитка, а вероятно и двете. А ако налягането действително се бе изравнило, значи ще успее да отвори вратата. Тъкмо преди да се гмурне и да опита, Хари съобрази, че над него все още има лед — идиотски начин да се удави. Вътре в купето разполагаше с достатъчно въздух да оцелее, докато колата евентуално стигне до по-плитък участък, където повърхността на реката не е скована от лед. Фордът се носеше все по-бързо, а светлината ставаше все по-ярка.

Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш.

Недоумяваше защо точно сега се сети за тази поговорка.

И защо точно сега мислеше за бялата рокля на сини точки.

И за Руар Бор.

Приближаваше звук.

Руар Бор. Бяла рокля. По-малка сестра. Водопадът Нора. Двайсет метра. Разбита върху камъните.

Ето, излезе на светло. Водата пред него се превърна в бяла стена от мехурчета. Звукът се усили до оглушителен рев. Хари посегна надолу, хвана се за облегалката, пое си дъх и се потопи, а предницата на колата се килна напред. Той се вторачи през предното стъкло във водата, право към нещо черно, където разпенени водни маси се разбиваха и се сливаха в едно бяло нищо.

Дагни Йенсен погледна през прозореца към училищния двор. Сутрин светлият четириъгълник се намираше чак до будката на охраната, а сега — в края на учебния ден — се беше преместил точно под учителската стая. По асфалта подскачаше бяла стърчиопашка. Големият дъб цъфтеше. Защо напоследък бе започнала да обръща такова внимание на всички цъфтящи растения? Плъзна поглед над чиновете. Учениците се бяха навели над упражненията по английски и само равномерното скриптене на моливи и химикалки нарушаваше тишината. Всъщност беше предвидила тези упражнения за домашно, но болките й в корема се усилиха неимоверно и й попречиха да осъществи плана си за часа, очакван с огромно нетърпение, защото възнамеряваше да разгледат романа „Джейн Еър” от Шарлот Броите. И да поговорят за авторката, самата тя учителка, предпочела да си остане неомъжена, вместо да сключи брак, приемлив за обществото, но неудовлетворителен за нея в интелектуално отношение — нечувана дързост във викторианска Англия; за сирачето Джейн Еър, приела да работи като гувернантка, която се влюбва в господаря на имението — привидно грубия и неприветлив мистър Рочестър. Как двамата се обясняват в любов един на друг. В сватбения им ден обаче Джейн научава, че той все още не е разведен с предишната си съпруга. Джейн напуска имението, среща друг мъж, който се влюбва в нея, но за нея той не е нищо повече от временен заместител на мистър Рочестър. А в края на романа — колкото трагичен, толкова и щастлив — мисис Рочестър загива и най-сетне няма пречки Джейн и мистър Рочестър да се съберат. В един от прочутите им диалози той, осакатен от пожара, избухнал в имението, пита: „Страшен ли съм, Джейн?” А тя отвръща: „Много, сър; винаги сте били такъв, знаете това.” [32] Цитати по превода на Христо Кънев, изд. „Народна култура”, София, 1978. — Бел. прев. В последната глава, покъртителна до сълзи, Джейн ражда общото им дете.