Ю Несбё - Нож

По време на разследването на няколко случая Столе Ауне го бе просветил относно най-честите причини един човек да посегне на живота си. Някои постъпваха така по инфантилни подбуди — да си отмъстят на света, „плачете сега и се разкайвайте!”, други — тласкани от самопрезрение, срам, болка, вина, заради загуба, а на трети мисълта за самоубийството им носеше утеха. Те не използваха аварийния изход, но им харесваше да си припомнят, че той съществува, както мнозина обичат да живеят в големи градове, защото предлагат много възможности — опера, стриптийз клубове — макар никога да не са обмисляли сериозно да се възползват от тях. Мисълта за самоубийство облекчава клаустрофобията на тези хора, облекчава непоносимото усещане, че няма измъкване от капана, наречен живот. И понякога, в миг на вътрешна дисхармония, предизвикана от прием на алкохол, лекарства, или заради неуспех в работата или в любовта, тези хора вземат решение, обмислено колкото решението да обърнеш още една чашка или да нокаутираш бармана — защото утешителната мисъл е станала единствената мисъл.

Да, беше му минавало през ум. Но никога досега тази мисъл не се бе превръщала в хегемон в съзнанието му. Да, навярно се страхуваше, но беше трезвен. И подбудите му не бяха свързани единствено с представата за окончателния край на болката. Тласкаше го и загрижеността за другите, онези, които ще продължат да живеят. Претегли нещата. Разследването на едно убийство има няколко цели. Една от тях е да донесе яснота и покой на близките на жертвата и на обществото. Другите — да отстрани опасен човек от улиците, да поддържа реда, като покаже на потенциални нарушители на закона, че престъпленията се наказват; да удовлетвори често премълчаваната, но ясна потребност на обществото от отмъщение — са постигнати, ако извършителят е мъртъв. С други думи: обществото влага по-малко ресурс в разследване, което ще доведе органите на реда до мъртъв извършител, отколкото в случаи, в които рискуват извършителят да продължи да се разхожда на свобода. Значи, ако Хари изчезне, съществуваше голяма вероятност следствието да се съсредоточи върху друго, вместо върху мъртвец, на когото Гюле е осигурил алиби за часа на убийството. Към него евентуално единствено щеше да сочи твърдението на експерт по триизмерни технологии, че е възможно извършителят да е висок над метър и деветдесет, а колата — да е форд „Ескорт”. Хари обаче имаше основания да предполага, че тази информация ще стигне до Бьорн Холм и няма да излезе по-нататък — лоялността на Бьорн към Хари беше непоклатима. През годините криминалният експерт неведнъж бе прекрачвал заради него границите на професионалната коректност. Ако Хари умре сега, няма да се проведе шумен съдебен процес, в който да въвлекат и Олег. Момчето няма да бъде дамгосано до края на живота си. От клеймо щяха да се отърват също сестрата на Хари, Кая, Катрине, Бьорн, Столе, Йойстайн, изобщо всички, вписани в указателя на телефона му само с една буква. Към тях адресира писмото. Съдържаше само три изречения, а му отне цял час да го съчини. Не защото смяташе, че за близките му текстът ще бъде от кой знае какво голямо значение, а защото едно самоубийство логично буди подозрение за вина. Затова искаше да даде на полицията нужния отговор, та да приключат случая.

Съжалявам, че се налага да ви причиня такава болка, но не успях да прежаля загубата на Ракел и да продължа да живея без нея. Благодаря ви за всичко. Обичам ви. Хари.

Прочете писмото три пъти. После извади пакета цигари и запалката си, запали цигара, после писмото и го пусна в тоалетната. Имаше по-добро решение. Да умре в злополука.

Хари се качи в колата и подкара към Петер Рингдал, за да разнищи и последната заплетена нишка, да угаси и последния лъч.

И ето, той угасна. Донякъде това му донесе облекчение.

Замисли се, за да провери дали си спомня всичко. Снощи седя в колата както сега, загледан в града под себе си, в светлите точици в мрака, и мислено ги съединяваше с прави линии. Сега виждаше цялата картина, града под високото синьо небе, окъпан в острата пролетна светлина на новия ден.

Сърцето му вече не биеше толкова бързо. Или просто, колкото повече човек приближава до нулата, толкова по-бавно започва да брои.

Хари натисна съединителя, завъртя ключа и запали.

Областен път 287.

Хари шофираше на север.

Ярката светлина, отразена от заснежените склонове на хълмовете, го принуди да извади слънчевите си очила от жабката. Излезе от Осло и сърцето му започна да бие нормално. Колкото повече се отдалечаваше от столицата, толкова по-рехаво ставаше движението. Спокойствието му вероятно се дължеше на взетото решение: в известен смисъл той вече бе мъртъв. Оставаше само да се извърши сравнително елементарно действие, за да финализира намерението си. Или пък причината беше „Джим Бийм”. На излизане от града спря на две места. Веднъж до „Винмонополе” на улица „Тересе”, където връчи на продавачката банкнота с лика на Сигрид Унсет — от петстотин крони — и срещу нея получи половин бутилка и ресто. Втория път спря на бензиностанция „Шел” в квартал „Мариенлюст” и с рестото от магазина за алкохол зареди с бензин почти празния резервоар. Не му трябваше толкова много гориво, но, от друга страна, от пари вече не се нуждаеше. Сега бутилката лежеше на предната седалка — до служебния револвер и телефона. От първоначалното й съдържание бе останала едва четвъртинка. Отново се бе опитал да се свърже с Кая, но тя пак не му вдигна. Все тая, каза си накрая той.