Ю Несбё - Нож

Farther along we’ll know more about it… [По-нататък ще узнаем повече за това.]

Хари и преди беше чувал лепкавата версия на това госпъл парче.

Farther along we’ll understand why. [По-нататък ще разберем защо.]

Предницата на автовлака нарасна. Три… две…

Cheer up, ту brother, live in the sunshine. [Горе главата, братко, живей под слънчевата светлина.]

Толкова правилно. И толкова… погрешно. Хари рязко изви волана надясно.

Фордът се върна в своето платно, мина на милиметри от левия фар на автовлака. Хари се носеше стремително към мантинелата. Натисна спирачка и отривисто завъртя волана наляво. Усети как гумите изгубиха сцепление, задницата поднесе надясно, колата се завъртя и центробежните сили извиха гърба му. Съзнаваше, че това няма как да свърши добре. Успя да види изчезващия напред автовлак. Вече се бе отдалечил доста. Задницата на форда разкъса мантинелата и Хари полетя в безтегловност. Синьо небе, светлина. За миг му се стори, че е мъртъв, а онова, дето го казват, е вярно: излизаш от тялото си и се издигаш към рая. Но рая, към който той се издигаше, се въртеше, както впрочем и гористите склонове, и шосето, и реката, а слънцето изгря и залезе, все едно гледаше видеозапис, заснет с техниката „таймлапс” — събития от цял ден се възпроизвеждат в рамките на секунди. Във внезапната, причудлива тишина гласът от радиото успя да изпее:

— We’ll understand it all… [Ще проумеем всичко.]

Прекъсна го пукот.

Хари усети как нещо го приковава назад към седалката, небето над него бе престанало да се върти, разми се пред очите му и се покри със зеленикав слой, а после го забули светъл ефирен прозрачен воал. Стана по-тъмно. Потъваше надолу и все по-надолу, под земята. Няма нищо чудно, успя да си помисли той, че вместо в рая се устремих към ада. После чу глух удар — наподобяваше хлопване на врата на бомбоубежище. Колата се приземи и бавно се завъртя. Досети се какво се е случило. Колата бе паднала в реката. Беше се приземила първо със задницата, беше пробила леда и потънала. Все едно кацна на непозната планета със странен, зелен ландшафт, осветена от слънчеви лъчи, процеждащи се през лед и вода; планета, където всичко, което не е камък и гниещи останки от дървета, се поклаща като в сън, сякаш танцува в ритъма на музика.

Течението подхвана колата и я понесе бавно надолу по реката. Като че ли се вози в превозно средство на въздушна възглавница. Колата се издигна нагоре. Покривът се отърка в леда и се чу стържене. От долната страна на вратите започна да нахлува вода — толкова студена, че краката на Хари се вкочаниха. Той откопча предпазния колан и се опита да отвори вратата. Но дори тук, на еднометрова дълбочина, водното налягане не му позволи. Можеше да се измъкне единствено през прозореца. Радиото и предните фарове работеха, значи водата още не бе успяла да повреди цялата електроника. Натисна копчето за сваляне на прозореца, ала то не проработи. Или нещо беше дало накъсо, или натискът на водата пречеше. Водата в купето вече стигаше до коленете му. Покривът на колата не остъргваше леда, подемната сила бе отслабнала. Хари се рееше между речните небе и земя. Нямаше друг изход, освен да избие предното стъкло с крак. Притисна се назад към облегалката, но бе прекалено тясно, краката му — твърде дълги, а и усещаше как опиянението от алкохола правеше движенията му по-тромави, мисълта по-мудна, координацията му — отчайваща. Бръкна под седалката, напипа лостчето и я издърпа назад, за да освободи повече място. Отгоре имаше още едно лостче — с него свали облегалката до легнало положение. Мярна му се откъслечен спомен от последния път, когато му се наложи да регулира седалката си. Сега поне можеше да свие крака. Водата вече облизваше гърдите му. Студът стягаше дробовете и сърцето му със силата на хищна лапа. Точно понечи да ритне с два крака предното стъкло и колата се удари в нещо, Хари изгуби равновесие, килна се към пасажерската седалка и вместо предното стъкло изрита волана. Мамка му, мамка му! Видя как камъкът, в който колата се бе блъснала, отминава, докато фордът се върти в бавен валс, а после продължи заднешком. Удари се в друг камък и пак се понесе напред. Песента замлъкна посред „We’ll understand it all”. Хари дишаше, прилепен към тавана. Гмурна се, за да се опита отново да счупи стъклото. Този път го улучи, но водата вече го обгръщаше от всички страни и краката му бутнаха стъклото леко и безсилно като космонавтски ботуши — повърхността на Луната.

Размаха ръце и пак се издигна към тавана. Издаде устни, за да се добере до глътка въздух. Вдиша дълбоко няколко пъти. Колата спря. Хари се потопи отново и през предното стъкло видя, че фордът се е заклещил в клоните на изгнило дърво. Синя рокля на бели точки му махаше. Паниката го надви. Хари удари с юмрук страничния прозорец, после опита и с глава. Нямаше никаква полза. Неочаквано два клона се счупиха, колата се завъртя странично и се освободи. Светлината от предните фарове, които като по чудо продължаваха да работят, зашари по речното дъно, към брега, където Хари зърна нещо да блещука. Бутилка от бира? При всички случаи нещо стъклено. После колата се понесе напред, вече по-бързо. Трябваше му въздух. Но купето вече беше толкова пълно с вода, че се наложи да затвори уста и да прилепи нос към тавана, за да диша през него. Фаровете угаснаха. Нещо се плъзна в полезрението му, поклащащо се по повърхността на водата. Бутилката с „Джим Бийм”, празна, със завита капачка. Сякаш искаше да му напомни за хитрина, която го бе спасила от подобен инцидент преди много, много години. Но която в настоящия случай беше неприложима. Въздухът в бутилката щеше да му осигури само още няколко секунди живот; надежда, която само ще му причини болка, след като примирението вече му е донесло покой.