Ю Несбё - Нож

Дагни усети как я присвива пореден спазъм и по челото й изби пот. През последните два дни болките прииждаха на приливи и отливи. Гълташе таблетки против киселини, но и те не помагаха. Записа си час при личния лекар, ала чак за след седмица, а мисълта за още седем дни с такива болки направо я побъркваше.

— Ще изляза за няколко минути — каза тя и стана.

Няколко лица се вдигнаха, кимнаха и пак се съсредоточиха върху заданието. Учениците й бяха прилежни, старателни, а неколцина — изключително талантливи. Случваше се Дагни да си помечтае как някой ден, когато се пенсионира, един — един беше достатъчен — от бившите й възпитаници й се обажда да й благодари, задето им е разкрила свят отвъд клишираните формулировки, отвъд граматичните правила, изобщо отвъд чисто приложната страна на езика. Един ученик, почерпил вдъхновение от часовете й по английски. Вдъхновение, окрилило го за собствени творчески начинания.

Дагни излезе в коридора. Полицаят до вратата мигом стана от стола и тръгна след нея. Казваше се Ралф — застъпи на смяна след Кари Бийл.

— Отивам в тоалетната — осведоми го Дагни.

Катрине Брат я беше уверила, че ще има охрана, докато Свайн Фине представлява заплаха за нея. Двете не си казаха как реално стоят нещата: не от времето, през което Фине щеше да бъде на свобода или жив, зависеше продължителността на охраната, а докога щеше да издържи бюджетът на Брат и търпението на Дагни.

Докато траеха занятията, в училищните коридори се възцаряваше странна тишина, сякаш коридорите си почиваха в промеждутъците между страхотната врява, избухваща при всяко биене на звънеца за междучасие и замлъкваща при сигнала за началото на следващия учебен час.

Наподобяваха масовото нашествие на така наречените периодични цикади около Мичиганското езеро — феномен, повтарящ се на всеки седемнайсет години. Неин чичо живееше в района и я покани на гости. По думите му това трябвало непременно да се преживее: и музиката от милиарди насекоми, и вкуса. Цикадите се родеели със стридите и други ракообразни. При едно от посещенията му в Норвегия й описа как се ядат цикади — по същия начин както стридите. Стисваш твърдата черупка, отстраняваш крачетата и главата и изваждаш меките, богати на протеини части. Това обаче не звучеше особено примамливо и тя не се възползва от поканата на американските си роднини, още повече че — ако изчисляваше правилно — поканата се отнасяше за 2024 година.

— Ще изчакам тук. — Полицаят застана пред дамската тоалетна.

Дагни влезе. Нямаше никого. Избра кабинката най в дъното.

Смъкна панталона и бикините, седна на чинията, наведе се напред и бутна вратата, та да се хлопне. Вратата обаче не се затвори плътно. Нещо пречеше. Дагни вдигна поглед.

Между вратата и рамката се беше пъхнала ръка — четири едри пръста, единият — с пръстен с формата на орел. А върху дланта зееше дупка.

Дагни едва си пое дъх и вратата отхвръкна рязко, ръката на Фине се стрелна напред и пръстите му се сключиха около врата й. Той размаха змиевидния си нож пред лицето й и гласът му прозвуча до ухото й:

— Е, Дагни? Гадене сутрин? Болки в корема? Често уриниране? Болезнени гърди?

Дагни примига.

— Бързо ще разберем. — Фине коленичи пред нея, пъхна ножа в калъфа му под якето си, без да разхлабва хватката около гърлото й, извади от джоба си подобие на химикалка и го пъхна между бедрата й. Дагни чакаше докосването, проникването, но не се случи нищо такова.

— А сега бъди добро момиче и се изпишкай за тате, нали?

Дагни преглътна мъчително.

— Какво има? Нали затова дойде в тоалетната?

Тя искаше да се подчини, но всичките й физиологични функции блокираха. Съмняваше се дори дали ще успее да извика, ако той отпусне хватката.

— Ако не се изпикаеш, преди да преброя до три, ще наръгам с ножа първо теб, а после и идиота в коридора.

Всяка дума, всяка сричка, произнесена от шепнещия глас, звучеше като цинизъм. Дагни полагаше усилие. Наистина се опитваше.

— Едно — прошепна Фине. — Две… три… ето че можело! Добро момиче…

Тя чу как струята заромоля, плисна в порцелана, после потече към водата.

Фине издърпа ръката си с „писалката” и я постави на пода. Избърса ръката си с тоалетна хартия от рулото, закачено на стената.

— След две минути ще знаем дали сме бременни. Не е ли фантастично, скъпа? Такива тестове изобщо не съществуваха, когато за последно бях на свобода. На хората и през ум не им минаваше, че някога ще бъде изобретено подобно чудо. Само си представи какви невероятни неща ще ни донесе бъдещето. Какво чудно има в такъв случай, че ние, хората, искаме да създаваме деца?