Ю Несбё - Нож

— Превъзбуден от управляването на трамвай?

— Да. Но винаги си лягам в три. И ставам в единайсет. Все пак не искам съвсем да изпадна от обществения живот.

— Ако наистина стените в сградата са толкова тънки, колкото твърдиш, и ти гледаш сериали през нощта, защо тогава аз, дето живея точно над теб и се случва да се прибирам след полунощ, никога не съм чувал шум от апартамента ти?

— Защото си слагам слушалки — да не преча на никого — обясни Гюле и след няколко секунди попита: — Някакъв проблем ли има?

— Я ми кажи, защо си толкова сигурен, че си щял да чуеш, ако през тези четири часа съм излизал, при положение че си бил със слушалки?

— Гледах „Broadchurch” — обясни Гюле и след като видя недоумението по лицето на съседа си, добави: — Той не е шумен.

Хари помоли Гюле да си сложи слушалките и да пусне „Broadchurch” от сайта на „Ен Ар Ко”, за да проверят дали ще чуе шум от апартамента на Хари или от стълбището. След няколко минути Хари позвъни на вратата му. Гюле отвори и попита кога започват с експеримента.

— Изникна нещо. Ще го отложим за друг път — каза Хари.

Не му обясни, че междувременно е слязъл по стълбите, излязъл е и пак се е качил.

Хари не беше подробно запознат с естеството на паническите атаки. Но ако беглите му представи отговаряха на истината, навярно точно сега преживяваше паническа атака. Сърцебиене, обилно потене, чувство, че никъде не го свърта, мисли, които отказват да се спрат на едно нещо, а се завихрят в бясно темпо, в темпото на препускащото му сърце, в ритъма на „Do You Wanna Dance”. „The Ramones” за по-малко от две минути. Спринт до стената. Ежедневното желание да живееш, не вечно, но още един ден — та нали все пак той е крачка към безсмъртието. И ти спринтираш подобно на хамстер, който тича все по-бързо и по-бързо, увлечен от шеметната скорост на въртящото се колело, и умира от инфаркт много преди да осъзнае, че това е просто колело, безсмислено надбягване с времето, а времето вече е на финала и те чака, чака те, отброява наобратно, тик-так, тик-так.

Хари удари главата си във волана.

Беше се събудил от съня. И вината му придоби статута на безспорна истина.

Там, в черната нощ, в брулената от бурни ветрове безлесна планина, във вихъра от алкохол и един бог знае какво — защото досега в паметта му зееше празнина! — се беше случило. Прибрал се е и си е легнал — най-вероятно с чужда помощ. А след като Бьорн си е тръгнал, е станал. Качил се е в колата, подкарал е към Холменколен, пристигнал е в 23,21. Съответстваше на видеозаписа от фотокапана. Вървял е приведен, защото все още е бил силно опиянен от алкохола. Влязъл е през, отключената врата. Молил я е на колене да го приеме. Ракел е заявила, че е обмислила положението, но е взела окончателно решение: не иска да се събират пак. Или, тласкан от пиянска лудост, още преди да дочака отговора й, той е решил да убие нея, а после и себе си, защото не иска да живее без нея? А после я е пробол с ножа, преди тя да успее да му съобщи, че е говорила с Олег и е решила да му даде още един шанс. Мисълта беше просто непоносима. За втори път си удари главата във волана. Усети как кожата на челото му се разцепи.

Да се самоубие. Още тогава ли му е минавало през ума?

Макар че часовете преди да се събуди на пода при Ракел все още тънеха в мрак, той си бе дал сметка, че е виновен — и бе изтласкал болезнената мисъл. И незабавно бе започнал усърдно да издирва подходяща изкупителна жертва. Воден не от желание да спаси себе си, а от стремеж да пощади Олег. Но сега, след като се оказа невъзможно да намери човек, когото да натопи за собственото си престъпление — или поне не и някой, заслужаващ да стане жертва на съдебно убийство, Хари си беше изиграл ролята. Дойде време да напусне сцената. Да напусне всичко.

Да сложи край на живота си. Мисълта не го спохождаше за пръв път.

Неведнъж беше стоял над трупове и като следовател бе длъжен да даде становище дали човекът сам е сложил край на живота си, или някой друг го е направил. Рядко се колебаеше по този въпрос. Дори когато самоубийците бяха избрали брутални методи за умъртвяване, а местопроизшествията бяха разхвърляни и окървавени, повечето сцени на самоубийства излъчваха простота и самотност: едно решение, едно действие, никакво взаимодействие, малко усложняващи технически обстоятелства. Освен това местата бяха тихи. Не че изобщо не му говореха — говореха му, но не го засипваха с какофонията от надвикващи се гласове, присъща на местопрестъпленията с насилствено причинена смърт. Не на местата, където някой доброволно бе сложил край на живота си, Хари долавяше само вътрешен монолог, в който — в изключително добри или в изключителни лоши дни — съумяваше да се включи. И който неизменно го навеждаше на мисълта за самоубийството като възможност. Като начин да се оттеглиш от сцената. Аварийният изход на плъховете от кораба.