Ю Несбё - Нож

Извади си телефона. Набра номера, даден му от Бьорн.

След няколко секунди чу изморен мъжки глас да промърморва фамилното си име, което сякаш идваше от каменната ера на телефонизацията.

— Извинете, че ви събуждам, господин Фройнд. Пак се обажда старши инспектор Хари Хуле. Спешно възникнали обстоятелства налагат да побързаме, затова се питам ще можете ли да ми кажете предварителните резултати от анализа на записите от фотокапана.

Раздаде се проточена прозявка.

— Още не съм приключил.

— Точно затова моля за предварителните, не за окончателните резултати. Всичко ще ми е от помощ.

Хари чу как експертът по триизмерен анализ на двуизмерни кадри прошепна нещо на друг човек и пак се обади в слушалката.

— Трудно е да се определи ръстът и телосложението на човека, влязъл в къщата, защото той върви приведен — обясни Фройнд. — Но е вероятно — подчертавам, вероятно — човекът, който излиза — ако приемем, че е стоял напълно изправен на вратата и не е носел обувки с платформа или нещо подобно — е висок между метър и деветдесет и метър и деветдесет и пет. Колкото до автомобила, съдейки по формата и разстоянието между стоп-светлините и светлините за заден ход, най-вероятно е форд „Ескорт”.

Хари си пое дъх.

— Благодаря, Фройнд. Точно това исках да знам. Оттук нататък не бързай. Работата вече не е спешна. Или, впрочем, направо прекрати анализа. Изпрати ми SD картата и фактура на адреса, изписан върху плика.

— Лично на теб?

— Така е най-удобно. Ако ни потрябва по-конкретно описание на външния вид, пак ще се свържем с вас.

— Както желаете, Хуле.

Хари прекрати разговора.

Заключението на експерта по триизмерни технологии беше само потвърждение на онова, което Хари вече знаеше. Докато седеше в креслото на Столе Ауне, всичко се изниза пред очите му. Възстанови си спомените от край до край.

Белият форд „Ескорт” стоеше паркиран в Берг, където облаците препускаха по небето, все едно някой ги преследваше, но нощта още не даваше признаци за отстъпление.

Хари Хуле опря чело о вътрешната част на влажното, леденостудено предно стъкло. Искаше му се да пусне радиото, да избере станция „StoneHardFM”, където пускаха само хардрок. После да я надуе до дупка, та да си продуха главата и за няколко секунди тя да остане съвсем празна. Но не можеше. Налагаше се да мисли.

Беше направо непонятно. Не фактът, че внезапно си спомни, а че толкова време бе съумял да не си спомни, да блокира спомена. Ала наставленията на Столе, думите му за дневната и за полилея, изреченото от него име на Ракел принудително му отвориха очите. И в същата секунда всичко се завърна.

Беше нощ. Хари се събуди. Взря се право в кристалния полилей. Съобрази, че се е върнал в дневната в Холменколен. Но не и как се бе озовал там. Светлината беше приглушена, каквато я предпочитаха, когато бяха само двамата с Ракел. Хари усети, че ръката му докосва нещо влажно, лепкаво. Вдига я. Кръв? Обърна се. Обърна се и пред него се изпречи лицето й. Не изглеждаше заспала. Не изглеждаше да се взира с празен поглед в него. Нито пък припаднала. Изглеждаше мъртва.

Лежеше в локва кръв.

Хари направи онова, което хората често използват като метафоричен израз: ощипа се по ръката. Яростно впи нокти в плътта си с надеждата болката да отмие гледката; да се събуди, да въздъхне от облекчение и да благодари на бог, в когото не вярва, че е било само кошмар.

Не се опита да я съживи. Беше виждал предостатъчно мъртъвци, за да си даде сметка, че е безсмислено. Явно беше намушкана с нож. Жилетката й беше напоена с кръв и по-тъмна около прободните рани в корема. Но я бяха убили не те, а раната в тила. Ефективно и смъртоносно намушкване от човек, наясно с последствията от такова нараняване. От човек като него.

Той ли е убил Ракел?

Огледа се за улики, които да го насочат в друга посока.

Нямаше. Бяха само тя и той. И кръвта. Или?

Изправи се, заклатушка се към входната врата.

Беше заключена. Ако трети човек е дошъл и е излязъл от къщата, би следвало да е заключил отвън. Хари избърса окървавената си ръка в дънките си и отвори чекмедже в скрина. И двата ключа бяха там. Нейният и неговият. Върна й ключа един следобед в ресторант „Скрьодер”. Тогава я моли едва ли не на колене да го приеме обратно, макар да си беше обещал да не го прави.

Третият комплект ключове се намираше на 2000 километра от Северния полюс, в Лакселв, при Олег.

Хари се огледа. Имаше прекалено много за възприемане, прекалено много за проумяване, толкова много, че не намираше обяснение. Нима бе убил любимата си? Бе погубил най-скъпоценното си? Формулирано по първия начин, му се струваше невъзможно. Но изречено по втория — че е затрил най-скъпото в живота си — звучеше доста вероятно. Натрупаният опит, професионалната и житейска рутина го бяха научили, че фактите бият интуицията. Интуицията се базира на съвкупност от улики, ала един-единствен неоспоримо доказан факт може да ги обори. А фактите в случая бяха следните: отхвърлен съпруг (Хари) се намира в стая, заключена отвътре, заедно с убитата си съпруга.