Ю Несбё - Нож

Телефонът звънна.

Хари вдигна.

— Александра съм. Пуснах лабораторния анализ и още отсега виждам отклонения в ДНК профилите, които позволяват да изключим, че кръвта по пуловера на Рингдал е от Ракел.

— Мхм.

— И твоя не е. Колкото до кръвта по дънките ти — действително не е твоя.

Мълчание.

— Хари?

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Не знам. Значи, остава кръвта по неговия пуловер и по моите дънки да е на Рингдал. Разполагаме с пръстови отпечатъци, свързващи го с местопрестъплението. А шалът на Ракел, който намерих в чекмеджето, ухае на нея. Сигурно и по него има нейна ДНК. Косми, потомастен секрет, епителни клетки.

— Възможно е. ДНК профилът, извлечен от кръвта по пуловера, не съвпада с извлечения от дънките ти.

— Какво ми казваш? Че кръвта по пуловера на Рингдал не е нито на Ракел, нито моя, нито негова?

— Това е едната възможност.

Хари схвана, че тя му дава време сам да се досети за другите възможности. Или за другата възможност. Въпрос на елементарна логика.

— Добреее… Кръвта по дънките ми не е на Рингдал. Още в началото ти каза, че не е и моя. Чия е тогава?

— Не знам със сигурност, но…

— Но?

Хари се взираше между плочите. Знаеше какво ще му отговори Александра. Защото вече не се търкаляха отделни камъчета — предвестник на свлачище. Случи се. Цяла скална стена се откърти.

— До момента кръвта по дънките ти не показва отклонения от ДНК профила на Ракел. Разбира се, остава още много работа, докато докарам вероятността до 99,999 процента, което се смята за пълно съвпадение, но още сега сигурността е 82 процента.

Осемдесет и два процента. Четири от пет.

— Ама разбира се — каза Хари. — Та нали бях обут точно с тези дънки, когато посетих местопрестъплението, след като намериха тялото на Ракел. Коленичих до трупа, а там имаше локва кръв.

— Ако кръвта по дънките ти действително е на Ракел, това обяснява нещата. Искаш ли да продължа анализа, след като изключихме вероятността кръвта по пуловера на Рингдал да е на Ракел?

— Не, няма нужда. Благодаря ти, Александра. Дължа ти услуга.

— Добре. Сигурен ли си, че всичко е наред? Звучиш толкова…

— Да — прекъсна я Хари. — Благодаря и лека нощ.

И прекрати връзката.

Наистина имаше локва кръв. Наистина бе коленичил. Но не това отприщи писъка в главата на Хари; свлачището, напът да го затрупа. А фактът, че когато отиде на местопрестъплението, носеше друг панталон. Окървавените дънки пъхна в коша за пране на сутринта след убийството й. Това си го спомняше. Досега на мястото в паметта му, където би трябвало да се намира отрязъкът от момента, когато в седем влезе в бар „Джелъси”, до позвъняването на вратата, което го събуди на следващата сутрин, зееше бяло петно. Ала кадрите започваха да се възстановяват, да се нанизват един след друг, да се превръщат във филм, филм с изпълнител на главната роля той. А в главата му крещеше толкова пронизително, че гласните му струни заплашваха да се скъсат, собственият му глас — звуков спомен от къщата на Ракел. Хари е бил там в нощта на убийството.

А притиснат между „The Rainmakers” и „The Ramones” лежеше любимият нож на Ракел — „Тоджиро”, в традиционния стил на ножовете „Сантоку”, с дръжка от дъб и болстер от бял рог на воден бивол. Острието беше зацапано с нещо, което можеше да е само и единствено кръв.

Столе Ауне сънуваше. Или поне предполагаше, че сънува. Сирената, разцепила тишината, млъкна рязко и той чуваше далечно бучене на бомбардировачи, докато бягаше през безлюдна градска улица към бомбоубежище. Беше закъснял. Всички отдавна вече се бяха скрили. Видя как мъж в униформа се кани да затвори металната врата в дъното на улицата. Ауне чуваше собственото си пъхтене. Много е занемарил физическата си форма. От друга страна, това беше само сън. Всички знаеха, че Норвегия не е във война. Дали пък, запита се той, най-неочаквано не са ни нападнали? Столе се добра до бомбоубежището и установи, че входът е много по-тесен, отколкото е предполагал.

— По-бързо! — извика униформеният.

Столе се опита да се провре, но успя да промуши само единия си крак и едното рамо.

— Или влез, или се разкарай, защото затварям!

Столе напъна. И се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Сирената за въздушна опасност зави. По дяволите. Утеши се с мисълта, че това, както всичко подсказва, не е нищо повече от сън.

— Столе…

Той отвори очи и усети как ръката на Ингри разтърси рамото му. Ти да видиш. Професорът пак се оказа прав.