Ю Несбё - Нож

Хари смъкна страничния прозорец. Тя се наведе.

— Hello, mister — усмихна се тя. — Five hundred for a hand-job, seven for… [Здравейте, господине. Петстотин за чекия, седемстотин за…]

Хари поклати глава и й подаде два найлонови плика: единия с пуловера на Рингдал, другия със своите дънки.

— Нали знаеш, че по това време на денонощието никой в Норвегия не работи?

— А, затова ли съм тук сама? От вас, норвежците, светът действително може да научи нещо.

— Какво? Да работи по-малко?

— Да сваля летвата по-ниско. Защо да пътуваш до Луната, щом имаш вила в планината?

— Мхм. Оценявам жеста, Александра.

— Ами да беше си избрал нещо от ценоразписа — отвърна тя без усмивка. — Онази Кая ли те е прикоткала? Искам да я убия.

— Нея? — Хари се наведе и огледа Александра по-внимателно. — Мислех, че мразиш такива като мен?

— Теб те мразя, но искам да убия нея. Схващаш ли?

Хари кимна бавно. Да я убия. Понечи да попита дали това не е някакъв румънски израз, шега, която, преведена на норвежки, звучи по-брутално, отколкото е вложил изреклият я човек. Отказа се.

Александра отстъпи крачка назад от колата. Гледаше го, докато прозорецът безшумно се плъзгаше нагоре.

Хари потегли и надзърна в огледалото. Тя продължаваше да стои там, под светещата външна лампа, с отпуснати покрай тялото ръце. Постепенно се смаляваше.

Хари мина под „Ринг 3” и набра Кая. Каза й за пуловера. За шала в чекмеджето. Как Рингдал се е появил внезапно. За пистолета. Помоли я максимално бързо да провери дали собственикът на „Джелъси” има разрешително за оръжие.

— Още нещо — добави той.

— Да разбирам ли, че не идваш към мен? — прекъсна го тя.

— Моля?

— Намираш се на пет минути от дома ми и казваш „още нещо”, все едно не се очаква да се видим скоро.

— Трябва да помисля, а най-добре мисля сам.

— Разбира се. Нямам намерение да ти опявам.

— Не ми опяваш.

— Просто… — въздъхна. — Та какво беше тръгнал да казваш?

— У Рингдал, на стената точно над компютъра му, намерих снимка на зверски потрошена жена. Навярно я е закачил там, за да му е непрекъснато пред очите. Един вид грамота или сертификат.

— Мили боже. Какво означава това?

— Нямам представа. Ще можеш ли да издириш снимка на бившата му съпруга? Безследно изчезналата рускиня?

— Не би трябвало да е голяма философия. Ако не открия в Гугъл, ще се свържа с приятелката й. Ще ти изпратя снимката на емемес.

— Добре. Благодаря. — Хари шофираше бавно по „Согнсвайен” между ниските къщи с градини в притихналия квартал. Отсреща се зададоха два светещи фара.

— Кая?

— Да?

Автобус. Докато се разминаваше с него, от вътрешността на голямото возило надничаха бледи, призрачни лица. Сред тях мярна и образа на Ракел. Приближаваха картините от спомените. Търкаляха се като отделни камъни, предвещаващи свлачище.

— Нищо — каза Хари. — Лека нощ.

Седнал на дивана, Хари слушаше „The Ramones”.

Не защото толкова много му се слушаха точно те, а защото, откакто разопакова подаръка от Бьорн, не беше свалял плочата от грамофона. Даде си сметка, че всъщност след погребението странеше от всякаква музика. Не беше пускал радиото нито веднъж — нито вкъщи, нито в колата. Предпочиташе тишината. Тишина, за да мисли. Тишина, докато се опитва да чуе какво казва онзи глас там, отвън, отвъд мрака, зад прозореца с форма на полумесец, зад прозореца на призрачния автобус. Едва долавяше думите на този глас. Изведнъж обаче почувства потребност да го заглуши. Защото гласът говореше прекалено гръмко и го влудяваше.

Усили звука, затвори очи и облегна глава на рафта с грамофонни плочи зад дивана. „The Ramones”. „Road to Ruin”. Насечените фрази на Джоуи. И все пак биеше повече на поп, отколкото на пънк. Обикновено така се случваше. Успехът, охолният живот, възрастта правеха и най-гневния по-сговорчив. Същото се случи и с Хари. И той стана по-мек, по-мил. Почти общителен. Щастливо питомен с жена, която обичаше, в работещ брак. Не перфектен. Напротив, по-перфектен едва ли би могъл да съществува. Докато един ден, като гръм от ясно небе, тя не отвори дума за една негова издънка. Изказа на глас подозренията си и му поиска сметка. И той си призна. Не, не си призна. Той винаги казваше на Ракел всичко, което тя пожелаеше да узнае. От нея зависеше да попита. А тя винаги бе имала благоразумието да не разпитва за друго, освен за най-необходимото й да разбира. Явно този път бе преценила, че непременно трябва да узнае истината. Една нощ с Катрине. Една вечер, когато той беше пиян до безпомощност, Катрине го приюти. Правили ли бяха секс? Хари не помнеше. Тогава така се беше насвяткал, че и да се бе опитал, едва ли би успял. Но каза на Ракел самата истина: не е изключено да са правили секс. Тя отвърна, че това и бездруго няма никакво значение, той я е предал, тя не желае да й се мярка повече пред очите, и го помоли да си събере багажа.