Ю Несбё - Нож

Йойстайн затвори вратата, за да чува по-добре.

— Кофти. — Йойстайн полагаше неимоверни усилия да звучи спокойно. Къде, дявол да го вземе, се бавеше Хари и защо, да му се не види, си беше изключил проклетия телефон?

— Я погледни дали не са паднали на пода под куката, където си закачам якето.

— Добре, само секунда. — Йойстайн отдръпна телефона от устата си и си пое дълбоко дъх, все едно досега бе спрял да диша. Най-вероятно беше точно така. Мисли, мисли.

— Айкелан? Там ли си, Айкелан?

Гласът на Рингдал звучеше слабо и по-малко заплашително, когато Йойстайн държеше телефона на разстояние от ухото си. С голяма неохота пак го доближи.

— Да. Не виждам ключове. Къде си?

— Пред къщи.

Хари е вътре, съобрази Йойстайн. Ако е чул, че Рингдал се прибира, ще му трябва време да се измъкне — я през прозорец от задната страна, я през задна врата.

— Може да си ги оставил на барплота или в тоалетната. Дай ми няколко минути да проверя.

— Изобщо не вадя ключовете от якето си, Айкелан. — Беше казано с такава категоричност, че на Йойстайн му стана ясно: безсмислено е да се опитва да посява подобно съмнение. — Ще разбия стъклото.

— Ама…

— Утре ще извикам стъклар. Бързо ще го поправи.

Хари гледаше очите на Рингдал зад стъклото. За него беше пълна мистерия как така онзи не го вижда. Обмисляше дали да не се прокрадне до мазето и да се измъкне през прозореца, но знаеше, че и най-малкото движение ще го издаде. Лицето на Рингдал се отдръпна от прозореца. Хари видя как Рингдал бръкна под якето си, под черен пуловер, и извади нещо черно. Пистолет от онези, които Бьорн наричаше чипоносковци, тоест с много къса цев, най-вероятно „Sig Sauer Р320”. Лесен за скриване, лесен за употреба, със спусък с по-къс ход, прецизен при стрелба на близко разстояние.

Хари преглътна с мъка.

Вече чуваше адвоката на Рингдал в съда. „Обвиняемият е помислил, че срещу него е идвал крадец. В коридора е било тъмно и той е стрелял при самоотбрана.” Адвокатът се обръща към Катрине Брат на свидетелската скамейка: „По ваше нареждане ли Хуле се е намирал в къщата?”.

Видя как пистолетът се вдига, а ръката се отмята назад.

— Ето ги! — извика в телефона Йойстайн.

В другия край цареше мълчание.

— Малко оставаше да строша стъклото — обади се най-сетне Рингдал. — Къде…

— На пода. Под куката. Останали са зад кофата за боклук.

— Че там няма кофа за боклук.

— Преместих я вътре, защото все я ритах, като стоеше до бара. — Йойстайн се подаде през вратата към бара където вече се бяха струпали необслужени жадни клиенти, грабна кофата и я сложи под куката в сервизното помещение.

— Добре. Приготви ключовете. Идвам веднага.

И връзката прекъсна.

Йойстайн набра Хари. Женският глас пак повтори вече известното за изключения телефон. Йойстайн избърса потта от челото си. Отпадане. Да, първенството едва-що бе започнало, но краят отдавна беше предизвестен. Беше неумолим като закона за гравитацията — в най-добрия случай можеше да се отложи, но не и да се избегне.

— Йойвин! Къде си, Йойвин?

— Йой-СТАЙН! — изрева той към олелията зад бара. — Напомням ти го С ТАЙНото желание повече да не ми бъркаш името. Е, сега по-лесно ли ще го запомниш?

Хари видя как силуетът се отдръпна от прозореца. Чу бързи крачки надолу по стълбите. Кучето пак се разлая.

Приготви ключовете. Идвам веднага.

Явно Йойстайн е убедил Рингдал, че ключовете му са останали в бара.

Чу как пали двигател на кола. После колата потегли и се отдалечи.

Неговият форд стоеше паркиран на друга планета. Тоест, нямаше шансове да стигне до „Джелъси” преди Рингдал. Батерията му падна, не можеше да се чуе с Йойстайн. Хари се опита да помисли. Но мозъкът му беше блокирал. Неочаквано се сети за снимката на мъртвото момиче и за нещо, което Бьорн му беше обяснил за проявяването на снимки от местопрестъпления, когато криминалните експерти още работели в тъмни стаички. Неопитните лаборанти засилвали прекомерно контраста и снимките заприличвали на рисунки, а по-дребните детайли не личали. Контрастът на снимката в мазето на Рингдал беше прекалено силен не защото беше правена със светкавица, а защото е била проявена от аматьор. Изведнъж Хари доби увереност. Петер Рингдал беше направил лично тази снимка. На момиче, което е убил.

С периферното си зрение Йойстайн видя вратата да се отваря. Влезе той. Рингдал. Беше обаче толкова нисък, че бързо се изгуби сред навалицата в бара. Все пак се виждаше как хората се отместват, докато той си проправяше път към бара, както се разлюлява джунглата над тиранозавъра рекс в „Джурасик парк”. Йойстайн продължи да налива бира. Виждаше как пивото изпълва чашата, а пяната най-отгоре набъбва. Неочаквано кранчето се задави. Случайно въздушно мехурче или вече беше време да сменя кега? Не знаеше. Дявол да го вземе, и представа си нямаше дали това е краят, или всичко ще се размине и препятствието ще бъде успешно преодоляно. Времето щеше да покаже. Оставаше му да чака и да види дали всичко ще отиде по дяволите. Зачеркнете „дали”. Винаги всичко рано или късно отива по дяволите — въпрос на време е. Особено ако най-добрият ти приятел се казва Хари Хуле.