Ю Несбё - Нож

Хари натисна клавиш върху клавиатурата отпред и екранът светна. Компютърът не поиска парола за достъп. Кликна върху иконката за електронната поща. Въведе имейл адреса на Ракел в полето за търсене. Не получи резултат. В това едва ли имаше нещо странно, защото се оказа, че всички пощенски кутии са празни. Рингдал или не ги използваше, или ги изпразваше редовно. Това би обяснило защо не е сложил парола за достъп до компютъра си. Навярно някой от компютърните експерти в полицията би могъл да възстанови изтритата кореспонденция, но Хари знаеше, че през последните години това стана по-трудно, а не по-лесно, както би могло да се очаква.

Разтърси се из папка „Документи”. Отвори няколко файла. Изчисления на разходи по инфраструктурни проекти. Молба за удължаване на работното време на бар „Джелъси”. Шестмесечен счетоводен отчет, който показваше, че заведението е реализирало добри приходи. Нищо интересно.

Картонените папки по рафтовете пък съдържаха материали за теория на транспорта и теория на игрите, проучвания на развитие на градската среда, информация за пътнотранспортни злополуки. Хари се натъкна и на книга с твърди, протрити корици. „Тъй рече Заратустра” от Фридрих Ницше. Веднъж, в юношеските си години, Хари прелисти от чисто любопитство тази книга, обвеяна в легенди, без да намери в нея нищо за Свръхчовека или за нацистките идеи, които й приписваха. Това си беше просто разказ за старец, живеещ в планината, говори напълно неразбираеми неща, като се изключи твърдението, че Бог е мъртъв.

Погледна си часовника. Беше прекарал половин час в дома на Рингдал. Без батерия в телефона не можеше да заснеме мъртвото момиче, та после да разузнае коя е. Но не виждаше причина Рингдал да прибере снимката и шала на Ракел на друго място, преди Хари да се върне със заповед за претърсване.

Излезе, зави винтовете на пантите, остави отвертката на плота, тръгна нагоре по стълбите, изгаси осветлението и излезе в коридора. Чу как отвън кучето на съседите залая. На път към входната врата се отби в единствената стая, където не бе влязъл. Съчетаваше тоалетна с мокро помещение. Тъкмо да затвори вратата, видя бял пуловер, метнат в купчината мръсно бельо и тениски на пода пред пералнята. На предницата на пуловера имаше син кръст.

И петна като от кръв. По-точно: пръски от кръв. Хари премига. Кръстът съживи картина в паметта му. Зад барплота стои Рингдал, облечен в този пуловер. Беше го носил в нощта на убийството на Ракел.

Вярно, Хари го беше цапардосал. И от двамата е текла кръв. Но толкова много?

Ако Рингдал изпере пуловера, преди да извършат обиск в дома му, никога няма да разберат чия е кръвта.

Поколеба се за миг. Кучето беше млъкнало. Хари се наведе, внимателно загърна пуловера на топка и го натъпка в джоба на палтото си. Излезе в коридора.

Там се закова намясто. Отвън се чуваше хрупане на чакъл.

Хари заотстъпва към мрака в края на коридора.

През стъклото с форма на полумесец видя фигура да приближава до вратата.

Мамка му.

Прозорецът беше прекалено ниско, за да види лицето на човека. Видя обаче как ръка бръкна в джоба на синьо яке. После онзи изруга тихо и натисна дръжката надолу. Хари се опита да си спомни завъртя ли топката отвътре.

Силуетът от външната страна разтърси бравата и изруга по-високо.

Хари изпусна безшумно въздуха от дробовете си. Слава богу, беше се сетил да заключи. И в съзнанието му отново проблесна внезапен спомен. Как проверява топката на вратата на Ракел. Заключил е.

Навън нещо светна. Екран на телефон. Бледо лице се притисна към полумесеца на вратата, носът и бузите се разплескаха върху стъклото, осветени от телефона, долепен до ухото. Рингдал беше почти неузнаваем, приличаше на банков обирджия, нахлузил найлонов чорап на главата си. В гледката имаше нещо демонично. И все пак очите, които се взираха в тъмния коридор, без съмнение бяха негови.

Хари стоеше неподвижно, затаил дъх. Деляха ги максимум пет метра. Наистина ли Рингдал не го виждаше? В отговор на неизречения му въпрос гласът на Рингдал прозвуча с причудлив, тесен резонанс срещу прозореца, тихо, спокойно:

— Добре, че те улучих.

Мамка му, мамка му.

— Не мога да си намеря ключовете за вкъщи — продължи Рингдал.

Влагата от устата му се полепи по стъклото и го замъгли.

— Да, моля — обади се малко сковано Йойстайн, когато, след паническа пауза за размисъл, влезе в сервизното помещение и вдигна на Рингдал.

— Добре че те улучих. Не мога да си намеря ключовете за вкъщи.