Ю Несбё - Нож

Йойстайн прелистваше вестниците в лавката, обсъждаше с Али Стиан водещите новини и връщаше вестниците в статива. После отиваше в кафене, където се срещаше с Ели — пълна възрастна жена, която на драго сърце го черпеше със закуска, а в замяна той си говореше с нея. Или по-скоро й говореше, защото Ели нямаше почти нищо за казване. Тя само се усмихваше, кимаше, без значение какви врели-некипели ръси Йойстайн. А той не изпитваше никакви угризения. Ели оценяваше компанията му — обикновено на едно кръгло хлебче и чаша мляко.

След това Йойстайн тръгваше към бар „Джелъси”. От квартал „Тьойен” до квартал „Грюнерльока” — това беше дневната му разходка за здраве. И макар тя да не продължаваше повече от двайсет минути, се случваше да сметне, че за положеното усилие има пълното право да се възнагради с чаша бира. Не голяма. Малка, от двеста и петдесет милилитра. Йойстайн внимаваше с алкохола. И добре правеше, защото невинаги бе проявявал такава умереност. Но постоянната работа му се отразяваше добре. Е, не умираше от любов към Рингдал, новия си шеф, но затова пък си харесваше работата и искаше да я запази. Йойстайн държеше да запази и простичкия си начин на живот. Затова телефонният разговор, който току-що проведе с Хари, предизвика у него огромно неудоволствие.

— Не, Хари — отсече той. Намираше се в сервизното помещение. Към едното си ухо бе притиснал телефона, а в другото бе напъхал показалеца си, за да изолира Питър Гейбриъл, който пееше „Carpet Crawlers”. Зад бара Рингдал и новото момиче обслужваха подранилата многобройна клиентела. — Не мога да открадна ключовете на Рингдал.

— Не те карам да ги откраднеш, а да ги вземеш за малко назаем.

— Да, да! Така каза и когато гепихме оная кола в Опсал, като бяхме на седемнайсет.

— Не аз, ти го каза, Йойстайн. А колата, ако си забравил, беше на бащата на Сабото. Но всичко завърши благополучно, спомняш ли си?

— Благополучно? Ние се измъкнахме, но Сабото прекара два месеца под домашен арест.

— Е, значи е било благополучно.

— Дръжки.

— Държи ги в джоба на якето си. Като го закача, се чува подрънкване.

Йойстайн се взираше в старото яке — висеше на кука точно пред него. През осемдесетте тези къси, неоснователно скъпи памучни якета бяха униформата на социалистите в Осло. На други места по света пък се смятаха за запазена марка на графитърите. Но Йойстайн свързваше този модел якета най-вече с Пол Нюман. Той беше пример за това, как някои хора съумяват да придадат толкова готин вид и на най-невзрачната дреха, че веднага ти се приисква да си я купиш. Макар да предчувстваш неизменното разочарование, когато после се погледнеш в огледалото.

— За какво са ти ключовете му?

— Искам само да хвърля един поглед на жилището му.

— Да не подозираш, че е убил Ракел?

— Не мисли за това.

— Казваш го, все едно е най-лесното нещо на света! — простена Йойстайн. — Ако проявя върховната глупост да се съглася, какво ще спечеля от цялата работа?

— Удовлетворението, че си направил услуга на най-добрия си и единствен приятел.

— А навярно и обезщетение за безработица, след като собственикът на „Джелъси” се озове в затвора.

— Слушай сега. В девет излез уж да изхвърлиш боклука. Ще те чакам в задния двор. Това е след… шест минути.

— Нали си даваш сметка колко лоша е идеята ти, Хари?

— Чакай да помисля. Готово. Прав си. Идеята е ужасна.

Йойстайн затвори, каза на Рингдал, че отива да пуши, излезе през задната врата, застана между паркираните автомобили и боклукчийските кофи, запали цигара и за пореден път започна да умува над две отдавна занимаващи го загадки: Как е възможно „Волеренга” да купува все по-скъпи футболисти и същевременно, вместо за титла, да се бори да не изпадне от А група? И защо, колкото по-шокиращи ставаха молбите на Хари, толкова повече нарастваше готовността на Йойстайн да откликне? Йойстайн Айкелан дрънна с връзката ключове, които бе извадил от якето на Рингдал, и ги мушна в джоба си. Повтори си под носа онзи аргумент на Хари, спечелил го за каузата: „Идеята е ужасна. Но нямам друга.”

За нищо и никакви десет минути Хари стигна от „Грюнерльока” до „Шелсос”. Паркира форда в странична пресечка, наречена на планета, слезе и тръгна по друга пряка, пак с името на небесно тяло. Допреди малко ръмеше, но сега рукна сериозен дъжд. Притъмнелите улици пустееха. От балкон се разлая куче. Хари приближаваше номера, където живееше Петер Рингдал — Кая намери адреса му в регистъра на населението. Хари си вдигна яката на палтото и влезе през портата. Изкачи се по асфалтираната пътека към боядисаната в синьо тухлена къща. Тя се състоеше от традиционна паралелепипедна част и част с форма на иглу. Хари не знаеше дали в този квартал хората се бяха наговорили да се придържат към космическата тематика, но в градината стоеше метална скулптура, наподобяваща сателит. Навярно този сателит един вид кръжеше около синьото полукълбо, което на свой ред се явяваше земното кълбо, дома. Впечатлението за астрономическата символика се подсилваше от прозореца на входната врата с форма на полумесец. Хари не забеляза стикери за инсталирана домашна алармена система. Позвъни. Ако някой отвори, ще обясни, че се е изгубил, и ще попита как да стигне до улицата, където беше паркирал. Никой не отвори. Мушна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори и пристъпи в мрачния коридор.