Ю Несбё - Нож

— Така ли?

— Да. ОБИК10О и ХУ1953. Забрави ли?

„Не помня нищо такова”, помисли си Хари. Извади чаша от шкафа и си наля кафе от каната. Столе Ауне му беше разказал за синдрома на Вернике-Корсаков: с времето алкохолът причинява на злоупотребяващите сериозни нарушения в паметта. Е, поне помни имената Вернике и Корсаков. Всъщност много рядко забравяше неща, които е вършил в трезво състояние. Изключително рядко му се случваше и да му се губи толкова дълъг период от време, какъвто беше случаят с нощта на убийството. Парола.

Загледа се в снимките, окачени на стената между шкафовете и кухненския плот.

Избледняла снимка на момче и момиче на задната седалка на автомобил. Острите зъби на Кая, оголени в усмивка за фотографа. Момчето я е прегърнало. Най-вероятно брат й Евен. Друга снимка: Кая и тъмнокоса жена, една глава по-ниска. Кая по тениска и камуфлажни панталони, другата жена в цивилни дрехи, но със забрадка на главата. На заден план — пустинен пейзаж. На земята пред тях пада сянка от статив за фотоапарат, но не и на фотограф. Бяха се снимали със самоснимачка. Беше си най-обикновена снимка, но въпреки това в позата им, в начина, по който бяха застанали съвсем плътно една до друга, личеше същото като в предишната снимка: задушевна близост.

Хари отмести поглед нататък. Висок рус мъж в ленено сако седи до маса в ресторант с чаша уиски отпред и цигара в ръка. Закачлив, самоуверен поглед — не право в обектива, а малко по-нагоре. Хари се сети за швейцареца, онзи в хардкор-версията на Червения кръст.

На четвъртата снимка бяха самият той, Ракел и Олег. Същата фотография Хари имаше и в апартамента си, но не знаеше как Кая се е сдобила с копие. Нейната беше по-размазана от неговата, тъмното беше по-тъмно, а от едната страна се забелязваше отражение. Приличаше на снимка от оригиналната снимка. Беше напълно възможно, разбира се, Кая тайно да е щракнала снимката през краткото време, когато бяха заедно — ако изобщо можеше да се нарече „заедно”. Просто двамата се бяха сгушили един в друг в търсене на малко топлина в зимната нощ, на заслон от бурята. А когато бурята отмина, Хари се вдигна и замина за по-топли ширини.

Защо някой окачва снимки от живота си на стената в кухнята?

Защото не иска да забрави — след като алкохолът или реката на времето размие цветовете и очертанията в спомените му? Снимките съхраняват по-добре, по-правдиво. Затова ли той нямаше — освен тази — никакви други снимки? Защото предпочиташе да забрави?

Хари отпи от кафето.

Не, снимките не са правдиви. Снимките, окачени на стената, представляват изречения, откъснати от живота, какъвто ти се иска да е бил. Снимките разкриват повече за онзи, който ги е поставил, отколкото за запечатаното на снимката. Ако ги разчетеш правилно, ще извлечеш повече информация, отколкото при разпит. Вестникарските изрезки във вилата на Бор. Оръжията. Снимката на момчето с китара „Rickenbacker” в стаята на улица „Борггата”. Маратонките. Гардеробът на бащата.

Трябва да влезе в дома на Петер Рингдал. Да разчете стените му. Да разбере що за човек е този мъж, който така яростно се нахвърля върху инвеститорите си, задето се оттеглят преждевременно. Който е заплашвал жена си с нож, защото го е критикувала.

— Трета категория — извика той, докато оглеждаше Ракел, Олег и себе си. Бяха щастливи. Нали?

— Трета категория? — извика въпросително Кая.

— Класификацията на убийците по Матиуци.

— И какъв типаж включваше третата?

Хари взе чашата с кафе, отиде до вратата и се облегна на рамката.

— Онеправданите. Прегърналите ролята на жертва; не понасят критика и насочват агресията си срещу хора, на които имат зъб.

Кая седеше с крака, свити под дупето, гъвкава като котка. В едната си ръка държеше чаша с кафе, а с другата отметна русата коса от лицето си. Красотата й го порази за пореден път.

— За какво мислиш? — попита тя.

„За Ракел.”

— За влизане с взлом — отвърна на глас.

Йойстайн Айкелан живееше просто. Сутрин ставаше. Или не. Ако станеше, излизаше от апартамента си в квартал „Тьойен” и отиваше до лавката на Али Стиан. Завареше ли я затворена, значи беше неделя и Йойстайн машинално проверяваше единственото, закрепено в дългосрочната му памет: програмата с предстоящите мачове на футболния отбор „Волеренга”. Йойстайн предварително се бе разбрал с Рингдал да е свободен всички недели, когато „Волеренга” има домакински мач. Ако любимият му отбор не играеше на свой терен — новия стадион във Вале Ховин — а гостуваше някъде, Йойстайн се прибираше вкъщи и пак лягаше. Ставаше половин час преди „Джелъси” да отвори. А случеше ли се делничен ден, Али Стиан — син на пакистанка и норвежец — му приготвяше чаша кафе. Както личеше и от името му, Али Стиан беше пълнокръвен представител на две култури. Преди няколко години Седемнайсети май се падна в петък. Тогава видяха Али Стиан коленичил за молитва в местната джамия, облечен в гюдбрандалска народна носия.