Ю Несбё - Нож

— Кегът е празен — обърна се Йойстайн към новата барманка. — Ще ида да донеса нов. Кажи на Рингдал, че се връщам след секунда.

Йойстайн хлътна в сервизното помещение, влезе в тоалетната на персонала и се заключи вътре. Тя служеше и за склад. Там държаха чаши, салфетки, филтри за кафе. Извади си телефона и направи последен опит да се свърже с Хари. Със същия съкрушаващ резултат.

— Айкелан?

Рингдал беше влязъл в сервизното.

— Айкелан!

— Тук съм, тук съм — смотолеви Йойстайн.

— Нали уж си щял да сменяш кега?

— Оказа се, че не е празен. На чинията съм.

— Чакам.

— На тоалетната чиния. — За повече достоверност Йойстайн стегна коремните си мускули и изпусна въздуха от дробовете си в два продължителни, високи стона. — Помогни на колежката на бара. Ей сега идвам.

— Плъзни ключовете под вратата. Хайде, Айкелан, искам най-после да се прибера вкъщи!

— В момента съм изкарал страхотно въже, шефе, сигурно е годно за световен рекорд. Не ми се ще да го разкъсвам на две.

— Тия дебелашки шеги ги пробутвай на хора с твоя манталитет, Айкелан. Дай ми ключовете.

— Добре де, добре, дай ми шейсет секунди.

Възцари се тишина.

Йойстайн се чудеше колко време ще успее да протака. Отлагането е фундаментална философия. Не е ли то в крайна сметка най-съществената част от човешкия живот?

След като преброи бавно до двайсет и все още не бе успял да измисли по-правдоподобно оправдание от десетте безнадеждни, които вече му бяха хрумнали, Йойстайн пусна водата, отключи и се върна зад бара.

Рингдал подаде чаша вино на един клиент, взе кредитната му карта и се обърна към Йойстайн, който беше пъхнал ръце в джобовете си. Надяваше се физиономията му да изобразява объркване и отчаяние — емоции, не твърде далеч от истинското му състояние.

— Допреди минута бяха тук! — извика Йойстайн в опит да надвика силната музика и жуженето на гласове. — Сигурно съм ги забутал някъде.

Рингдал наклони глава на една страна и го огледа, все едно изучаваше интересна абстрактна художествена творба.

— Какво става тук, Айкелан?

По-абстрактна, отколкото интересна.

— Какво става ли?

Рингдал присви очи.

— Да, какво става. Това питам — произнесе той тихо, почти шепнешком, и въпреки това гласът му проряза околната врява като нож.

Йойстайн преглътна мъчително. И реши да се предаде. Не разбираше защо някои хора първо предпочитат да изтърпят изтезанията и чак после да кажат истината. Така или иначе, резултатът в крайна сметка е един и същ — така виждаше нещата той. Тогава защо да се мъчиш?

— Добре, шефе. Ето каква е работата…

— Йойстайн!

Не беше новата барманка, която най-после да е научила името му. Викът дойде от вратата и този път новодошлият не мина под дървесните корони от скупчени хора, а се извиси над тях с една глава, все едно плуваше.

— Йойстайн, приятелю мой! — възкликна Хари и се ухили широко.

Понеже Йойстайн не го беше виждал така ухилен, направо го побиха тръпки.

— Честит рожден ден, стари друже!

Посетителите в бара се обърнаха към Хари, после към Йойстайн. Хари се приближи до бара и прегърна Йойстайн. Притисна го към себе си, опирайки едната си ръка между лопатките му, а другата — о кръста му. Ръката се плъзна дори още по-надолу — заплашително близо до задника му.

Хари го пусна и се изправи. Някой подхвана песен. Друг — навярно новата барманка — изключи музиката. Мнозина започнаха да пригласят на певеца.

— Happy birthday to you…

O, не, помисли си Йойстайн. Предпочитам средновековни мъчения от рода на диба [29] Уред за изтезание чрез разтягане на крайниците. — Бел. прев. или изтръгване на нокти.

Но беше твърде късно. Дори Рингдал се присъедини към песента, макар и малко неохотно. В присъствието на толкова хора явно се чувстваше длъжен да покаже и меката си страна. Йойстайн оголи прогнилите си зъби в скована усмивка, докато бузите и ушите му пламтяха от неудобство, но това насърчи компанията да се смее и да пее още по-гръмко.

След края на поздрава всички вдигнаха чаши към Йойстайн, а Хари го шляпна по задника. Чак сега мнимият рожденик загря каква е била същинската цел на прегръдката, защото усети как нещо се врязва в бута му.

Музиката пак тръгна, Рингдал се обърна към Йойстайн и му подаде ръка.

— Честит рожден ден, Айкелан. Защо просто не ми каза, че днес имаш личен празник, когато ме помоли да те освободя?

— Е… Не исках… — Йойстайн сви рамене. — Аз съм си малко темерут.

— Нима? — искрено се удиви Рингдал.