Ю Несбё - Нож

Всъщност той точно това направи. Изтласка спомена как излиза, предвидливо оставя вратата отключена, та да не дава на разследващите основания да предположат, че убиецът е имал ключ за къщата; как се качва в колата, но се сеща за опасността фотокапанът да го разобличи, ако полицията го намери; как го изтръгва от дървото, изважда SD картата и я изхвърля в контейнер до близка бензиностанция. По-късно някакъв фрагмент от този спомен бе изплувал в съзнанието му от утайката, когато в момент на дълбока концентрация бе реконструирал пътя на отстъпление на убиеца и бе предположил къде е изхвърлил SD картата. Как изобщо си помисли, че съвсем случайно се насочи точно към този контейнер при наличието на милион други възможности? Дори Кая се озадачи от непоклатимата му убеденост.

Впоследствие обаче изтласканото се обърна срещу Хари и замалко да го провали. Без да се поколебае, даде SD картата на Бьорн и така обстойното му разследване, целящо да открие друг подходящ за ролята на виновник — изнасилвач като Фине, убиец като Бор, враг като Рингдал — всъщност го вкара в капан.

Телефонът звънна и прекъсна мислите му.

Обаждаше се Александра.

На път към дома на Столе Хари се отби при Александра и й даде клечка за уши с проба от кръв. Не й каза, че кръвта е от предполагаемото оръжие на убийството — ножа, който откри между грамофонните плочи в дома си. Мимоходом му просветна защо е оставил ножа точно между албумите на „Rainmakers” и „Ramones”. Много просто. Именно това място се полага на името Rakel, ако следваш подредбата по азбучен ред.

— Откри ли нещо? — попита Хари.

— Кръвта група е А, като на Ракел.

Тя е най-често срещаната. Четирийсет и осем процента от норвежкото население има кръвна група А. Това, че кръвната група на кръвта по ножа е А, не значеше абсолютно нищо. Все едно да хвърлиш монета. И все пак точно сега значеше достатъчно. Защото Хари беше решил предварително — както Фине със зара — че този резултат ще бъде определящ.

— Няма нужда от ДНК анализ — отсече Хари. — Благодаря и приятен ден.

Оставаше само една-единствена неизпробвана хитрост, една-единствена друга възможност, едно-единствено потенциално спасение за Хари: да разклати уж желязното алиби на един човек.

В десет сутринта Петер Рингдал се събуди в леглото си.

Не го беше събудил будилникът — беше го навил за единайсет. Не го бяха събудили нито съседското куче, нито автомобилите на съседите, които потегляха за работа, нито децата, тръгнали за училище, нито сметовозът. Спящият му мозък се бе научил да игнорира тези шумове. Не. Събудило го бе нещо друго. Пронизителен звук, нещо като писък. Май идваше от долния етаж.

Рингдал стана, обу си панталона, облече си риза и грабна пистолета, който през нощта винаги държеше на шкафчето до леглото. Докато се прокрадваше на пръсти надолу по стълбите, усети студен полъх по краката. В коридора на първия етаж съзря причината. На пода лежаха парчета стъкло. Някой беше счупил прозореца с форма на полумесец на входната врата. Вратата към мазето зееше отворена, но осветлението беше изгасено. Най-сетне дойдоха. Време беше.

Писъкът — или каквото представляваше звукът — долетя откъм дневната. Рингдал се промъкна нататък с насочен напред пистолет.

Веднага схвана, че не е било човешки вик. Събудилият го звук беше дошъл от стърженето на крак на стол по паркета. Едно от тежките кресла беше преместено и обърнато така, че да се намира с гръб към него и с лице към панорамния прозорец и градината със скулптурата, прилична на сателит. Над облегалката на креслото се подаваше шапка с периферия. Петер предположи, че мъжът в креслото не го е чул, но не изключваше вероятността да е разположил креслото така, за да вижда в отражението на стъклото, ако някой влезе, а самият той да остане незабелязан. Петер Рингдал се прицели в облегалката. Два куршума на предполагаемата височина на кръста му, два малко по-нагоре. Съседите ще чуят изстрелите. Трудно ще потули трупа. А още по-трудно ще обясни пред полицията защо го е направил. Би могъл да излезе с номера, че е било самоотбрана: видял е строшения прозорец, а е получавал заплахи за убийство.

Притисна по-плътно пръст към спусъка.

Кое му беше толкова трудното? Та той дори не виждаше лицето на човека в креслото. Съдейки по онова, което вижда, беше напълно възможно там да няма човек, а само шапка.

— Под шапката няма глава — прошепна глас в ухото му. — Но това, което опира в тила ти, си е съвсем истински пистолет. Пусни твоя и стой мирно, иначе ще изстрелям съвсем истински куршум в мозъка ти. За твое добро ти препоръчвам да си опичаш акъла.