Ю Несбё - Нож

По дяволите! Беше измислил адски забавни реплики за днешното интервю. Щеше да…

И тя се появи. Тина. Точно пред него в светлата бразда на фаровете. Над русата й глава мигаше червена звезда. Размахваше ръце, сякаш да го приветства с добре дошъл. Значи въпреки всичко го иска! Петер се усмихна. После си даде сметка, че фигурата не му се привижда, а е съвсем реална, и мозъкът подаде команда на крака да натисне спирачката. „Не е Тина — съобрази той. — Не може да е тя. Тина е на купона и точно в момента сигурно танцува с някой от победителите, най-вероятно от полусредна категория.” Кракът му натисна спирачката, защото не си въобразяваше. На пътното платно наистина стоеше момиче — в планината Довре, посред нощ, с червена звезда над главата. Съвсем реална русокоса девойка от плът и кръв.

Колата я удари.

Чуха се два тъпи звука — единият дойде от покрива на колата. Момичето изчезна.

Петер отпусна спирачката, натискът на обезопасителния колан върху гърдите му отслабна и той продължи да кара нататък. Не погледна в огледалото. Не искаше да поглежда. Навярно въпреки всичко това е било мираж? Да, но върху предното стъкло се бе образувала голяма бяла роза — там, където се бе строполила Тина. Тина или друго момиче.

Колата навлезе в завой и дори да погледнеше в огледалото, Петер нямаше как да види дали на платното отзад лежи човек. Гледайки неотстъпно напред, той рязко удари спирачка. Автомобил, навярно поднесъл или изтласкан от силните пориви на вятъра, се беше забил в преспите отстрани и стоеше напреки на пътя.

Петер поседя, колкото да нормализира дишането си. После даде заден ход. Натисна газта, чу жалния вой на двигателя, но нямаше намерение да обръща. Трябваше да се прибере в Осло. Спря, защото видя нещо на пътното платно. Блестеше на светлината от задните фарове. Петер слезе. Оказа се червената звезда. По-точно авариен светлоотразителен триъгълник. А девойката лежеше зад него, върху разчистения асфалт. Представляваше неподвижна, безформена купчина, чувал с нарязани дърва за огрев, към който някой е прикрепил руса глава. Панталонът и якето й бяха разкъсани и висяха на дрипи. Петер се свлече на колене. Свистенето на вятъра ту се усилващ ту стихваше в злокобна мелодия, лееща се над огретите от луната снежни планини.

Девойката беше мъртва. Потрошена. Премазана.

Петер Рингдал се чувстваше трезвен. По-трезвен не се беше чувствал през целия си двайсет и две годишен живот. Който вече свърши. Беше вдигнал 140 километра в час — шейсет над допустимото, — когато натисна спирачката. Доколкото беше осведомен, по травмите на жертвата криминалистите могат да установят с каква скорост се е движил автомобилът. Други ориентири за специалистите са дължината на кървавите следи, разстоянието между мястото, където тялото първо се е ударило в асфалта и мястото, където се е установило в покой. Рингдал започна автоматично да изрежда наум неизвестните в подобно уравнение, сякаш по този начин се опитваше да избяга от неумолимо притискащите го реалности. Защото скоростта не беше най-голямото му провинение. Нито пък забавената му реакция. За тях можеше да обвини метеорологичната обстановка, да се оправдае с влошената видимост. Едно обаче нямаше как да отрече, защото можеше да се измери количествено — съдържанието на алкохол в организма му. Петер Рингдал беше шофирал в нетрезво състояние. Беше направил избор и този избор бе убил човек. Не, не изборът. Петер бе убил човек. Той си го повтори, без да знае защо: Аз убих човек. Сто процента щяха да му вземат кръв за алкохолна проба — задължителна процедура при пътнотранспортни произшествия с пострадали.

Продължи да пресмята наум. Не можеше да се възпре.

След като приключи с изчисленията, Рингдал стана и плъзна поглед по пустия меко нагънат пейзаж. Смая се колко чужда му изглежда околността, толкова различна от преди два дни, когато мина по същия път, само че в обратна посока. Сега имаше чувството, че се намира в пустиня, наглед безлюдна, където обаче във всяка вдлъбнатина на терена би могъл да се спотайва враг.

Даде още малко назад и спря колата до безжизненото тяло. От сака с екипировката в багажника извади белия си джудоги — екипа за джудо — и го постла върху задната седалка. После се опита да повдигне трупа. Беше бивш шампион на Норвегия по джудо и въпреки това тялото му се изплъзна от ръцете. Накрая я метна на рамо и я натика на задната седалка. Наду парното на макс и подкара към колата й. Мазда. Ключът стоеше в контакта. Извади въже от багажника, издърпа маздата от пряспата, където беше затънала, после се качи, подкара я и я паркира плътно до снежния насип по правия участък така, че евентуално минаващи автомобили да я видят и да разполагат с време да намалят скоростта. Накрая седна зад волана в своята кола и подкара към Тронхайм. След два километра се появи разклон. Най-вероятно водеше до някоя от вилите, които се виждаха при хубаво време. Паркира десетина метра навътре по разклона, не посмя да продължи по-нататък от страх да не закъса. Съблече си якето и пуловера, защото беше започнал да се поти от топлата въздушна струя на парното. Погледна часовника. Откакто изпи почти цяла бутилка шампанско, съдържащо дванайсет процента алкохол, изминаха три часа. Направи сметката, която беше автоматизирал през последните години. Количеството алкохол в грамове, разделено на собственото му тегло, умножено по 0,7. Минус 0,15, умножено по броя часове. За да е сигурен, че при проверката няма да отчетат наличие на алкохол в кръвта му, трябва да минат още три часа: това показаха сметките.