Ю Несбё - Нож

Без да се извръща, Петер Рингдал пусна пистолета и той тупна звучно върху паркета.

— Какво искаш, Хуле?

— Отговор на въпроса защо по чаша в миялната на Ракел има твои отпечатъци. И какво прави нейният шал в скрина ти. И коя е тази жена.

Петер Рингдал се втренчи в черно-бялата снимка, която мъжът вдигна пред лицето му. Фотографията от работния кабинет в мазето, фотографията на жената, която той, Петер Рингдал, беше помлял до смърт. А после я бе натъпкал в леденостуден багажник и я бе заснел, докато тя лежеше вътре.

Огорчен, Петер Рингдал се взираше през предното стъкло на колата в бушуващата навън снежна виелица. Виждаше слабо, но въпреки това увеличи натиска върху педала за газта. Тук, горе, в безлесната планина в събота вечерта, нямаше много движение. Особено в такова време.

Потегли от Тронхайм два часа по-рано. От новините по радиото за пътната обстановка разбра, че е бил един от последните водачи, успели да минат, преди да затворят Е6 през планината Довре заради лошото време. Нищо не му пречеше да пренощува в Тронхайм — организаторите му бяха запазили хотелска стая, — но нямаше нерви да изтърпи празненството. Защо? Защото не умееше да губи, а току-що бе изгубил финала в свръхлека категория на националното първенство по джудо. Поне да беше паднал от противник, който го превъзхожда, а то… Сам се закопа по ненужно идиотски начин. До края на двубоя оставаха секунди. Петер водеше с две „юко” срещу една „кока” и трябваше само да удържи преднината си. И той почти успя. Беше на крачка от успеха! Ала отрано започна да мисли за интервюто, което ще даде след победата, какво забавно ще каже, за секунда се разконцентрира и неочаквано полетя. Едва не се приземи по гръб, арбитърът обяви вадза-ари, присъди победата на съперника му и така мачът приключи само секунди по-късно.

Петер цапардоса ядно волана.

После в съблекалнята отвори бутилката шампанско, която беше купил със свои пари. Някой подхвърли някакъв коментар и Петер отговори, че смисълът финалът на мъжете да е късно в събота следобед, а не в неделя преди обяд, е именно да купонясват. Е, какво тогава? Успя да изгълта половината бутилка, преди треньорът да влезе, да издърпа бутилката от ръката му и да заяви, че му е писнало Петер да се напива след всяко състезание — независимо дали е загубил, или е спечелил. Петер не му остана длъжен: на него пък му било писнало треньорът му да не може да му помогне да надиграе дори доказано по-слаби от него. И треньорът започна да дрънка редовните философски врели-некипели как, видите ли, джудо означавало „мекия начин”; Петер трябвало да се научи да отстъпва, да позволи на противника да се приближи, да покаже покорство, да не си мисли, че е по-добър, защото все пак само преди две години е бил в младежкия състав; високомерието е гаранция за поражение. А Петер отвърна, че джудото е демонстрация на лицемерно покорство? Целта е да подлъжеш противника, като показваш лъжлива слабост и отстъпчивост, примамваш го в капана и после му нанасяш безжалостен удар подобно на красиво месоядно растение, на коварна курва. Отвратителен, двуличен спорт — така нарече Петер джудото. Изхвръкна от съблекалнята. Дотук съм! — изкрещя. — Край! О, колко пъти го беше заявявал.

Петер взе завой. Макар да беше краят на май, фаровете осветиха високи метър и половина грамади сняг, струпани отстрани след преминаването на снегорина. Снежните стени се издигаха съвсем близо до пътното платно, все едно шофираше през възтесен тунел.

Озова се на прав участък. Настъпи газта. Повече от гняв, отколкото от бързане. Защото си беше правил планове да сваля Тина тази вечер, на купона. И тя си падаше по него — той го знаеше. Но русокосата девойка спечели злато в лека категория, а една шампионка няма да тръгне да се чука със загубеняк, особено пък ако е с една глава по-нисък от нея и състезателните му изяви я навеждат на подозрението, че с лекота би го повалила на татамито. Такива са законите на еволюцията.

Снегът спря, все едно някой махна с магическа пръчица. Пътят, опнал се между снежните насипи като дълга черна линия, начертана с молив върху бял лист, се окъпа в лунна светлина. Да не би да се намираше в окото на бурята? Глупости, това да не е тропическа буря! Норвежка е. Тя няма очи, само зъби.

Петер погледна скоростомера. Усети как го наляга умора — съвкупността от вчерашното продължително шофиране до Тронхайм, лекциите в университета, днешните схватки плюс шампанското си казваше думата.