Ю Несбё - Нож

Ракел купи чашата с отпечатъка от малко стъкларско ателие в Нитедал, собственост на семейство сирийци, пристигнали в Норвегия като бежанци. Хареса бледосините чаши, а искаше и да помогне на семейството. Затова предложи „Джелъси” да купи от тях няколко сервиза. Това, според Ракел, щяло да придаде собствен облик на бара. Преди да вземе отношение по въпроса, Хари изхвърча и от къщата в Холменколен, и от бара. Ракел държеше специалните чаши в шкаф в тъй наречената дневна. Мястото определено не беше първото, където един убиец ще потърси чаша, ако ожаднее след извършеното престъпление. В доклада се упоменаваше, че по чашата са открити и отпечатъци на Ракел. Значи, тя бе подала чашата на неизвестния мъж. Беше му сервирала питие. Най-вероятно вода. Според доклада не били открити следи от алкохол. Самата Ракел не беше пила нищо за компания — бледосинята чаша в миялната беше само една.

Хари прокара длан по лицето си.

И така, на вратата се бе появил човек, когото е познавала достатъчно добре, за да го пусне в къщата, но не чак толкова добре, та да му налее вода в по-обикновена чаша от ИКЕА, каквито стояха в долап над умивалника. Не, Ракел се бе постарала да се покаже добра домакиня. Любовник? Ако е бил любовник, явно са се срещали отскоро, защото до шкафа със специалните чаши се стигаше по-трудничко. Въпросният мъж не бе идвал преди в дома й: Хари провери всички записи върху SD картата на фотокапана. Ракел се прибираше и излизаше сама. Никой не й бе ходил на гости преди нощта на убийството. Мъжът, пил от специалната чаша, просто не можеше да е друг освен убиеца. Хари си спомни какъв извод си бе направил от записа: Ракел е изненадана от появата на мъжа, но въпреки това го пуска в къщата само след няколко секунди. В доклада пишеше, че в базата данни не е открито съвпадение. Тоест, изолираната ДНК не е на действащ полицай — или поне не на полицай с достъп до местопрестъпления. И не е на криминално проявен. Този човек не беше обхождал къщата, защото освен върху чашата негови отпечатъци не бяха открити никъде другаде.

Криминалистите бяха снели дактилоскопичните следи по стария метод: с помощта на четчица или магнит бе нанесен равномерен слой цветна пудра. Виждаха се отпечатъци от петте пръста на Ракел: четири събрани отпечатъка, сочещи наляво, в средната част на чашата и един — от палеца — по-близо до основата. Съдейки по това разположение, Ракел беше подала на госта чашата с дясната си ръка. А с коя ръка я е поел той? Погледът на Хари зашари надолу из доклада. Получи потвърждение на предположението си: отпечатъците по чашата бяха от дясната ръка на Ракел… и от лявата на неизвестния посетител. Мозъкът на Хари би тревога, когато регистрира същото проскърцвате на пода като снощи.

— Целият подскочи! — засмя се Кая, влизайки боса в стаята, загърната в протрит, прекалено голям за нея син хавлиен халат. На баща й. Или на брат й. — Имам закуска само за един, но може да излезем и…

— Не се притеснявай. — Хари затвори лаптопа. — Трябва да се прибера и да се преоблека. — Стана и я целуна по челото. — Между другото, хубава татуировка.

— Мислиш ли? Доколкото си спомням, ти не си падаше по татуировки?

— Наистина ли съм го казал?

Кая се усмихна.

— Каза, че ние, хората, по определение сме невежи глупаци и затова не бива да пишем върху камък или кожа, а с водоразтворими цветове, та да имаме възможност да изтриваме миналото, да забравяме кои сме.

— Брей. Това наистина ли са мои думи?

— По-полезно за нас е да бъдем празни листове, така се изрази. Да имаме свободата да станем нещо ново, нещо по-добро. Според теб татуировките ни закрепостявали, принуждавали ни да се придържаме към старите си убеждения. Даде ми следния пример: ако човек си татуира Христос на гърдите, това го задължавало да продължава да отстоява вярата си, защото татуировката щяла да изглежда идиотски върху тялото на атеист.

— Не е зле. Впечатляващо е как си го запомнила.

— Ти беше философски настроен човек с много любопитни разсъждения, Хари.

— Преди ме биваше повече. Вероятно е трябвало да си ги татуирам.

Хари си разтърка тила. Сирената в главата му отказваше да млъкне, подобно на стара автомобилна аларма, която пищи пред прозореца на спалнята ти и чака някой да я изключи. Дали пък не я беше задействало нещо друго, а не проскърцването на пода?

Кая го изпроводи до коридора. Той си обу кубинките.

— Да ти кажа… — подхвана тя, когато Хари посегна към дръжката на вратата, — вече приличаш на човек с воля за живот.