Ю Несбё - Нож

— Победата не ти ли загорча?

— Тогава не. Угризенията се появиха по-късно. В спецчастите е същото. Намираш се под напрежение, каквото обикновените хора не преживяват. Затова след известно време човек започва да си мисли, че правилата за обикновените хора не важат за него. В Е–14 всичко започна с дребна манипулация. Злоупотреба с нечие доверие. Няколко невинни нарушения на закона. И приключи с философски въпроси за живота и смъртта.

— Но според теб правилата важат и за хора с такива професии?

— На хартия… — Бор посочи към бедрото си. — … да, но тук горе — почука с пръст по челото си — тук горе знаеш, че за да си свършиш работата, се налага да нарушаваш правилата. Защото нарядът е твой. А дежурството е самотно. Професията на стража е неблагодарна. Трудът му ще остане неоценен, защото повечето хора дори няма да разберат, че някой ги е охранявал.

— Правовата държава…

— … си има своите недостатъци. Нашенското правораздаване предвижда норвежки войник, изнасилил и убил афганистанка, да бъде прибран в родината и да излежи кратка присъда в затвор, който в очите на една хазарка би изглеждал като петзвезден хотел. Отредих му заслуженото наказание, Хари. Овъзмездих Хала и нейното семейство, както те заслужаваха. Афганистанско наказание за престъпление, извършено в Афганистан.

— А сега си подгонил убиеца на Ракел. Но ако се придържаш към току-що цитирания принцип, би следвало престъпление на норвежка територия да бъде осъдено съгласно норвежките закони, а у нас няма смъртно наказание.

— В норвежките закони може да няма смъртно наказание, но в моя наказателен кодекс има, Хари. Предполагам, и в твоя.

— Така ли мислиш?

— За мен е извън всяко съмнение, че подобно на повечето хора в тази страна и ти искрено вярваш в хуманното отношение и във втория шанс. Но и ти си човек, Хари. Човек, на когото са отнели жената, която е обичал. Обичах я и аз.

Хари смукна силно от цигарата.

— Не, не в романтичния смисъл — побърза да уточни Бор. — Възприемах Ракел като по-малка сестра. Също както и Хала. В тях виждах Бианка. Изгубих и трите.

— Какво искаш, Бор?

— Да ти помогна, Хари. Като го откриеш, искам да ти помогна.

— Как по-точно?

Бор вдигна цигарата.

— Убиването е като пушенето. Кашляш, съпротивляваш се, мислиш си, че никога няма да преодолееш отвращението си. Преди да съдя от личен опит, дълбоко в себе си не вярвах на момчетата от спецчастите, които твърдяха, че да убиеш враг се равнява на най-мощния наркотичен екстаз. Ако някой види сметката на убиеца на Ракел, след като го арестуват, ще трябва да си подсигуриш желязно алиби.

— С други думи, аз да издам смъртната присъда, а ти да си палачът?

— О, присъдата вече е произнесена, Хари. Омразата ни изпепелява до основи. Съзнаваме го, но сме твърде възпламенени, късно е да се опитваме да потушаваме огъня. — Бор хвърли угарката на земята. — Да те хвърля ли до вкъщи?

— Ще повървя — отклони предложението Хари. — Имам нужда да си проветря главата от хлороформа. Само още два въпроса. Когато съпругата ти и аз седяхме до езерото в Сместа, ти ме държеше на мушка с лазерен мерник. Защо? И откъде знаеше, че сме там?

Бор се усмихна.

— Не знаех. Просто имам навика да седя в избата и да наблюдавам. Следя норката да не отмъкне някое от малките на двойката лебеди. И вие се появихте.

— Ясно.

— Какъв е вторият въпрос?

— Как успя да ме свалиш от колата и да ме замъкнеш по толкова много стълби, докато бях упоен?

— Както носим ранените на фронта: метнах те на гръб. Това е единственият начин.

— Е, няма друго — кимна Хари.

Бор се изправи.

— Знаеш къде да ме намериш.

Хари заобиколи кметството, пое по улицата към Сгуртинга, спря пред Националния театър. Забеляза, че без особени проблеми подмина три отворени бара, където кипеше съботно оживление. Извади си телефона. Беше получил съобщение от Олег: „Нещо ново? Главата над водата?”

Реши да му се обади, след като се чуе с Кая. Тя вдигна след първия сигнал за „свободно”.

— Хари? — В гласа й ясно се долавяше безпокойство.

— Говорих с Бор.

— Знаех си, че има нещо!

— Невинен е.

— Така ли?

Хари чу как нещо изпука в слушалката — навярно завивката опря в микрофона, докато Кая се обръщаше.

— И какво означава това?

— Че се връщаме в изходна позиция. Утре сутринта ще ти докладвам подробно, става ли?

— Хари?

— Да?

— Малко се изплаших.

— Разбрах.

— А сега ми е малко самотно.

Мълчание.