Ю Несбё - Нож

— А какво се е случило? — попита Бор, без да отмества дулото на „Colt Canada С8” от челото на сержанта.

Онзи преглътна с мъка.

— Някаква си афганистанка. Хазарка. Всички знаят, че с нея бяхте близки, но ако не се вдига шум, всичко бързо ще се забрави.

— Не биваше да разправяш какво си видял, Bore. Точно затова се налага да те убия. Няма да забравим — нито ти, нито аз.

— Два милиона. Два милиона крони, Бор. Не, два и половина. В брой, като се прибереш в Норвегия.

Руар Бор тръгна към ландроувъра.

— Не, не! — закрещя сержантът. — Ти не си убиец, Бор! Руар Бор се качи, запали и потегли. Погледна в огледалото опнатия към хоризонта път — права, леко потреперваща линия. Не усети съпротивление, когато веригата дръпна сержанта и принудително го изправи на крака. Той хукна след колата.

Руар намали. Веригата увисна и започна да се влачи по земята. Той пак вдигна скоростта. Сержантът тичаше с поклащане и с ръце, изпънати напред като в молитвен жест.

Четирийсетградусова жега. Дори просто да вървеше, сержантът бързо щеше да се обезводни, краката му да се подкосят и да колабира. Срещу тях по пътя се зададе селянин с каруца. Докато се разминаваха, сержантът извика за помощ, но селянинът само сведе увитата си в чалма глава и прикова очи в юздите. Чужденци. Талибани. Този селянин водеше много по-страшна война от тяхната. Воюваше срещу сушата, срещу глада, срещу нескончаемите повели и неволи на ежедневието.

Бор се наведе напред и погледна небето.

Черният лешояд ги следваше.

Никой не чу молбите на сержанта. Останаха си глас в пустиня.

— Сигурен ли си, че не искаш да те изчакам? — попита Бьорн.

— Прибирай се вкъщи. Чакат те — настоя Хари и погледна през прозореца на колата към къщата на Кая. В дневната светеше.

Хари слезе и запали цигарата, която не му позволиха да изпуши във волвото.

— С детето вече важат нови правила — обясни Бьорн. — Катрине не дава дори да понамирисва на цигарен дим.

— Мхм. Като станат майки, превземат властта, а?

Бьорн сви рамене.

— А… При нас Катрине иззе командването от самото начало.

Сега Хари дръпна силно четири пъти. После угаси цигарата и я прибра в пакета. При отварянето портата изскрибуца жаловито. От желязото покапа вода. И тук беше валяло.

Отиде до входната врата и позвъни. Зачака.

След десетсекундна тишина натисна дръжката. Не беше заключено — както миналия път. С усещане за дежавю Хари влезе. Подмина отворената врата към кухнята. На кухненския плот лежеше телефон, включен да се зарежда. Това обясняваше защо Кая не му вдигна. Може би. Хари отвори вратата към дневната.

Нямаше никого.

Тъкмо да извика името на Кая, долови звук зад гърба си — изскърца дъска. За наносекунда Хари беше стигнал до обяснението, че Кая слиза от горния етаж или излиза от тоалетната — затова мозъкът му не вдигна тревога.

Сигнал за опасност подаде чак когато ръка стисна врата на Хари и притисна кърпа към устата и носа му. Схващайки опасността, автоматично изпрати команда за дълбоко вдишване, преди кърпата да блокира напълно притока на въздух. Ала когато по-бавно протичащият мисловен процес го предупреди, че именно това е целта на нападателя, вече беше твърде късно.

Хари се огледа. Намираше се в бална зала. Оркестър изпълняваше бавен валс. Хари я видя. Седеше до маса с бяла покривка под кристален полилей. Двама мъже в смокинг стояха от двете й страни и се опитваха да привлекат вниманието й. Но тя гледаше него, Хари. Молеше го да побърза. Носеше черната рокля — единствената от черните й рокли, които той наричаше „черната рокля”. Хари плъзна поглед надолу по тялото си и видя, че е облечен в черния костюм — единствения му — с него ходеше на кръщенета, на сватби, на погребения. Тръгна, запровира се между масите, но се движеше бавно, защото залата беше пълна с вода. Навярно минаваха и вълни, понеже нещо ту тласкаше тялото му напред, ту го дърпаше назад, а кристални полилеи, чиито висулки, погледнати отдолу, образуваха буква „ф”, се полюшваха в такт с валса. Доближи се до нея, но щом пусна масата, тъкмо преди да си отвори устата и да заговори, краката му се отделиха от пода и започна да се издига. Тя протегна ръце към него, но той вече се намираше извън обсега й, и макар тя да стана от стола и да се изпъна нагоре към него, си остана долу, а той продължи да набира височина. Неочаквано откри, че водата започва да се обагря в червено, толкова ярко, че тя се изгуби, а налягането в главата му се повиши. Чак сега си даде сметка, че не може да диша. Всъщност съвсем обяснимо. Започна панически да размахва ръце и крака в опит да се добере до повърхността.