Ю Несбё - Нож

— Да. А ти да останеш жив и да продължиш да страдаш ден след ден. Не е справедливо, нали? Искаш и той да страда колкото си страдал ти.

Хари погледна през страничния прозорец. През процеп в облачната покривка струеше лунна светлина и посребряваше заледената река.

Бьорн включи радиото.

„The Highway Men”.

Хари послуша парчето, после си извади телефона и набра Кая.

Тя не вдигна.

Странно.

Набра я повторно.

Изчака да се включи гласовата поща. Тембърът й напомняше тембъра на Ракел. Прозвуча сигнал. Хари се прокашля.

— Аз съм. Звънни ми.

Сигурно пак си е сложила големите слушалки и е надула музиката.

Чистачките бършеха неуморно предното стъкло. Ново начало. Чист лист на всеки три секунди. Вечното опрощение на греховете.

От радиото звучеше тиролско ойларипи на два гласа под съпровода на банджо.

Две години и половина по-рано

Руар Бор избърса потта от челото си и вдигна поглед към пустинното небе.

Слънцето се бе разтопило и обляло мъгливата синева с медножълта лава. На нейния фон се открояваше черен кръст: лешояд с триметров размах на крилата.

Руар Бор се огледа. Бяха само двамата. Само двамата в тази открита, безлюдна камениста пустиня, сред полегати склонове и купчини камънак. Нарушаваха правилника за безопасност, като пътуваха без конвой. Но в доклада Руар Бор щеше да се обоснове с желанието си да отправи символичен жест към родното село на Хала, да засвидетелства съпричастността си към афганистанците. Началникът на Хала превозва трупа й лично и без охрана — така, както се бе придвижвала и тя.

Оставаше още само месец и щеше да се прибере вкъщи — след третата си и последна мисия в Афганистан. Копнееше за дома си — както винаги, когато беше на военна задача в чужбина, — но не очакваше прибирането си с радост. Защото знаеше, че след като се върне, ще минат две, най-много три седмици и войнишкото ежедневие пак ще започне да му липсва.

Но реши окончателно: край на военните операции. Подаде документи и го назначиха за ръководител на НИЧП в Осло — новосъздадена национална организация за човешките права, формално подчинена на Стуртинга, но на практика оперираща като независим орган. Задачата им се състоеше да разследват казуси, свързани с човешките права, да дават информация и да консултират парламента. Общо взето, задълженията им бяха доста обтекаемо разписани. Това значеше само едно: той и другите осемнайсет служители са в позиция да влияят върху дневния ред на института. Работата се явяваше своеобразно продължение на дейността му в Афганистан — просто без оръжие. Затова прие. Така или иначе, никога нямаше да го произведат в генерал. В определен момент от кариерата ти, по тактичен, дискретен начин ти дават да го разбереш: не си един от малцината избрани. Но не това беше основната причина да иска да скъса завинаги с Афганистан.

Пред очите му изплува проснатата на асфалта Хала. Обикновено се обличаше в дрехи по западна мода и слагаше обикновена, а не религиозна забрадка, но през онази нощ носеше сини шалвари. Бор си спомняше разголените хълбоци и корем, знойната кожа, чийто огън бавно щеше да угасне. Както бе угаснал животът в тези красиви, толкова красиви очи. Дори мъртва, Хала напомняше Бианка. Още при първата си среща с хазарката той видя в очите й Бианка. Бианка се бе върнала от отвъдното, от водопада, за да бъде пак с него. Ала Хала не можеше да го знае. Той пък не би могъл да й го обясни. А сега и тя си отиде.

Руар обаче намери нова заместителка на покойната си сестра: завеждащата сигурността в Червения кръст, Кая Сулнес. Навярно сега Бианка се бе вселила в нея. А вероятно живееше и в други жени. Руар трябваше непрекъснато да е нащрек.

— Не го прави — умоляваше мъжът, коленичил на асфалта зад спряния в банкета ландроувър.

Трите лентички върху гърдите на камуфлажната униформа показваха, че е сержант, а на лявата му ръка стоеше емблемата на Норвежкия антитерористичен отряд: крилата кама. Мъжът беше сплел ръце — или за да проси милост, или просто защото китките му бяха вързани една за друга с бели „свински опашки” — с такива пластмасови каишки обикновено стягат ръцете на военнопленниците. Единият край на петметрова метална верига беше закачен за „опашките”, другият — за кука върху багажника на ландроувъра.

— Пусни ме, Бор. Имам пари. Наследство. Ако ти си траеш, и аз ще си държа езика. Изобщо не е нужно който и да било да разбира какво се е случило.