Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Постройките наоколо бяха изоставени или порутени: печатница, няколко ниски офис сгради, чиито разбити стъклени врати и прозорци на първия етаж бяха затворени с тежки телени мрежи, и един стар подковообразен склад, разделен на малки складови помещения, които се даваха под наем. Минаваше единайсет в събота вечер и всички прозорци на зле осветената и мокра от дъжда улица тъмнееха — никъде не се виждаше издайническото синьо сияние на работещ телевизор.

И все пак срещу паркинга на склада чакаше ван на фирма за кабелна телевизия. Стикерът отзад питаше: „Добре ли шофирам?“ Сложна система от оптични, инфрачервени и акустични сензори следеше складовете оттатък улицата през прозорчета, скрити сред тъмните участъци на шарените образи на доволни клиенти по стените на автомобила.

Техникът крачеше към вана. Стигна до задната му врата и почука два пъти, отправяйки поглед към скрития отвор, зад който беше разположена камерата.

После чу резето да изщраква, отвори вратата и влезе в офиса си. Специалистът по наблюдението вътре веднага му съобщи лошата новина.

— Пак приказват за извънземни.

Джак Лайл въздъхна и се настани на въртящия се стол, завинтен за пода в задното отделение на вана. Когато започваше това разследване, нещата бяха сложни, но ясни: бяха откраднали копие от най-важната военна база данни в страната и Холдън Айрънуд бе главният заподозрян. Лайл и неговата следствена група само трябваше да докажат кой е виновникът и да му попречат да я продаде на американските врагове. Проследяването на дребен престъпник като Дейвид Уиър, за да го превърнат в информатор срещу опасен престъпник и потенциален предател като Айрънуд, беше отработена и доказала ефективността си техника. Методичното й използване трябваше да доведе до успешно приключване на следствието.

Само да не бяха проклетите извънземни.

Лайл работеше в Седми отдел на Бюрото за специални разследвания на ВВС — единственото звено, което не покриваше конкретна територия, а провеждаше операции по целия свят. Служебните задължения на Лайл често го сблъскваха с най-модерната — и най-секретна — техника в областта на отбраната. Репутацията на Айрънуд като фанатик на тема НЛО беше всеизвестна и отначало Лайл основателно не й обърна внимание.

Безброй пъти бе чувал как прочути учени и инженери се оплакват от факта, че няма катастрофирали летящи чинии в секретни хангари, антигравитационни машини и други космически чудеса, които да облекчат работата им. И щом ръководителите на най-модерните изследователски служби в американската армия не знаеха за никакви космически кораби, значи такива не съществуваха. Нещо повече, ако имаше летящи чинии, цивилните власти нямаше да успеят да запазят тази информация в тайна за повече от… хм… десетина секунди, камо ли от 1947-а насам.

Затова според Лайл ексцентричните убеждения на Айрънуд нямаха отношение към това разследване на военновъздушните сили.

Докато не се появи Уиър с неговата нечовешка ДНК.

Никой в БСР, включително Лайл, нямаше представа какво е това .

Полковник Ковински им съобщи, че геномът от компютъра на Уиър е някаква неизвестна досега комбинация от очевидно човешка и не чак толкова очевидно нечовешка ДНК. „Аномалия“, така я наричаше полковникът, което за Лайл означаваше, че Ковински не е компетентна или не разполага с възможности да идентифицира произхода й.

Естествено тя се опита да го убеди да даде на нейните служители разрешение да проучат загадъчния геном, но Лайл отказа. Колкото по-малко хора участваха в разследването, толкова по-малка вероятност имаше Айрънуд да научи за него.

След това Ковински му предложи да доведе свои специалисти, които вече имат разрешение за достъп до свръхсекретна информация. И дори заяви, че това можело да се окаже нещо с огромно международно и научно значение. Според нея въоръжените сили щели да са благодарни за интереса и ентусиазма на ВВС. Като че ли такова нещо беше възможно.

Лайл отново отказа.

Той имаше една-единствена цел: да защити Америка.

Това означаваше, че на първо място е Холдън Айрънуд, а всичко останало — на второ. Решение, което щеше да опрости потенциално сложната ситуация.

Или поне така си казваше.

— Колко време тоя път? — попита Лайл.

На лицето на Дел Чан се изписа оправдателно изражение, докато се извръщаше от своята наблюдателна техника. Беше изгубил левия си крак в Ирак и въпреки че армията вече не го искаше, още бръснеше скалпа си като новобранец. Така изглеждаше още по-млад, отколкото беше всъщност, и това го правеше идеално допълнение към екипа. Всички бяха млади. Освен Лайл.