Дуглас Престон - Хищник

Сигурно бяха свързани.

Спусна се, като се хлъзгаше по камъните и се спъваше в изсъхнали коренища, но скоро беше там. Извади оръжието си, ритна вратата и влезе, осветявайки наоколо с фенерчето. Наистина имаше друг отвор към мината и той не беше запечатан с метална решетка. Без да се колебае прекрачи вътре и опипа гредите — беше дълъг, хоризонтален тунел. Чувството за неотложност почти го парализира отново. Той се затича, но на първото разклонение спря, за да се ослуша. Измина една минута, после втора. Имаше чувството, че полудява.

Внезапно го чу: слабо ехо на вик. Двете мини бяха свързани!

Спусна се по тунела в посоката, от която бе дошъл звукът, лъчът на фенерчето му разкри серия въздушни шахти от лявата страна. Зави зад ъгъла и светлината улови два други тунела — единият продължаваше нагоре, другият — надолу. Той спря и отново се ослуша, изчаквайки. Нетърпението му стигна връхната си точка — и тогава дойде друг, изопачен от каменните стени, вик.

Беше ядосан мъжки глас.

Том хукна по левия тунел, като от време навреме се навеждаше рязко надолу заради ниския таван. До слуха му достигнаха още звуци — все още слаби, но малко по-ясни.

Тунелът направи няколко остри завоя и стигна до една централна камера с излизащи от нея четири тунела в различни посоки. Той спря, за да се ориентира. Усещаше сърцето си в гърлото. Направи кръг с лъча на фенерчето и видя няколко стари железопътни траверси, разбита руднична вагонетка, купчина ръждясали вериги, конопени въжета, изгризани от плъхове. Налагаше се да изчака друг звук, преди да продължи.

Тишина. Извикай нещо, по дяволите, каквото и да е!

И той дойде: слаб вик.

Том се затича по тунела, от който се чу викът и който завършваше с вертикална шахта, заобиколена от ограда. Шахтата бе твърде дълбока и лъчът на фенерчето му не можеше да стигне до дъното. Освен това нямаше път за надолу — нито стълба, нито въжета.

Той опипа грапавия ръб на шахтата и реши да го използва. Събу италианските си обувки с чорапите и ги пусна, отброявайки времето, за което ще паднат долу. Една и половина секунди: трийсет и две стъпки.

Мушна отново оръжието в колана си и захапа фенерчето със зъби, след което се прехвърли през оградата, стисна голата скала и се заспуска надолу. Стъпка надолу, опора за ръцете, стъпка надолу. Кракът му се хлъзна, той се залюля и за един ужасен момент усети, че ще падне. Острите камъни се забиваха в пръстите му. Той се спусна надолу бавно и най-накрая достигна пода с чувство на дълбоко облекчение. Освети с фенерчето, събра обувките и чорапите си и бързо ги обу. Сега вече бе в друг минен тунел, който водеше право назад в планината. Ослуша се. Всичко беше тихо.

Затича и спря чак след стотина метра, наострил слух. Лъчът на фенерчето беше съвсем слаб — батериите бяха издъхнали. Той продължи още малко, спря отново и се заслуша. Някъде зад себе си чу заглушен вик. Изключи светлината и сдържа дъх. Беше глас, идваше отдалеко, но се чуваше много по-ясно от преди. Успя да различи дори отделни думи.

Знам, че си там. Слез долу или ще стрелям.

Том се напрегна, пулсът му препускаше.

Чуваш ли ме.

Усети, че го залива вълна на облекчение и краката му омекнаха. Значи Сали беше жива — и може би дори свободна. Той се ослуша, опитвайки се да локализира посоката, от която идваше гласът.

Мъртва си, кучка!

Думите предизвикаха такава ярост в него, че той почти спря да диша за миг. Направи двайсетина стъпки напред, разходи се напред-назад, като се опитваше да определи точното място. Звукът сякаш идваше отдолу, като че ли от самата скала. Но това бе невъзможно. На десетина стъпки от лявата си страна той можа да види мрежа пукнатини в каменния под на тунела, там, където бе разбит. Клекна и сложи ръка върху една от пукнатините. Усети въздушно течение. Прилепи ухо.

Внезапно се чу изщракване на едрокалибрено оръжие, последвано от писък — писък, който дойде от толкова близо, че го накара да подскочи.

Уилър и Хернандес се носеха на север по магистрала 84, светлините на Еспаньола се отдалечаваха все повече, докато пред тях се натрупваше и сгъстяваше празната чернота на пустинята. Наближаваше полунощ и Уилър не беше на себе си, че един малоумник като Байлър беше успял да му изгуби толкова ценно време.

Уилър извади един фас от джоба на ризата си и го пъхна между устните си. Не би трябвало да пуши в патрулна кола, но отдавна бе преминал точката на всякакво търпение.