Дуглас Престон - Хищник

Въпросът сега беше: наистина ли това бе друг живот и беше ли той друг човек?

Светлините на Еспаньола блещукаха в нощния въздух, когато Боб Байлър наближи града. Ченгето продължаваше да кара зад него, но Байлър вече не се тревожеше. Дори съжаляваше, че е ритнал бутилката под седалката в паниката си и на няколко пъти се опита да я измъкне с върховете на ботушите си, но ванът започна да криволичи по пътя и той се отказа. Винаги можеше да я извади и да я пресуши, но не беше сигурен дали е разрешено да напуска магистралата на това място, а не искаше да прави нищо, което да привлече вниманието на ченгетата. Най-после любимата му станция със стари хитове започна да се чува. Той завъртя копчето, припявайки фалшиво.

На четири-петстотин метра напред видя първите светофари в покрайнините на града. Ако уцелеше червено, щеше да има достатъчно време да довърши бутилката. Дяволите да го вземат, шофирането наистина караше човек да ожаднява.

Байлър наближи светофара, намали скоростта постепенно и погледна полицейската кола в огледалото за обратно виждане. Още щом ченгетата спряха, той се наведе под седалката и забърника, докато мръсната му ръка напипа студената бутилка. Измъкна я, и като се държеше на равнището на седалката, отвъртя капачката и побърза да отпие колкото се може повече за краткото време.

Внезапно чу скърцане на гуми и звук на сирени около себе си. Той се стресна, забравил, че е с бутилка в ръка, заслепен от бялата светлина на прожектора. Изглежда бе заобиколен от полицейски коли със светещи отгоре буркани. Започна да мига, беше напълно, тотално объркан.

Чу остър глас по мегафона да казва нещо и да го повтаря.

— Излез от колата с вдигнати ръце. Излез от колата с вдигнати ръце.

На него ли говореха? Байлър се огледа, но не видя никакви хора, само блясъка на прожектори.

— Излез от колата с вдигнати ръце.

Говореха на него. Обхванат от паника, Байлър хвана дръжката на вратата, но тя беше от онези, които трябва да натиснеш надолу, вместо да ги вдигнеш, и той започна да се мъчи да отвори, като натиска с рамо. Внезапно вратата се отвори и той се изтърколи, забравената в ръката му бутилка излетя и се разби на асфалта. Той се простря на асфалта, прекалено зашеметен и объркан от случващото се, за да стане.

Над него се изправи някой и закри светлината, в едната си ръка държеше значка, а в другата — револвер. Гласът излая:

— Детектив Уилър от полицейски участък Санта Фе! Не мърдай!

Настъпи кратка пауза. Байлър не можеше да види нищо, освен черния силует на мъжа. От вътрешността на вана се чуваше гласът на Елвис в комбинация с пращене на статично електричество. „Не си нищо друго, освен хрътка…“

Един удар на сърцето и силуетът прибра оръжието в кобура и се наведе, взирайки се напрегнато в лицето му. После се изправи и Байлър го чу да говори отново, този път на някого, който се намираше отстрани.

— Кой е този, по дяволите?

Сали се изкачваше по неустойчивата купчина камъни с клечка между зъбите, търсейки къде да стъпи и за какво да се хване. С всяка стъпка усещаше как камъните се размърдват под нея, някои се откъртваха и падаха.

Дишаше все по-трудно.

Преброи оставащите в кибритената кутийка клечки — имаше само една. Тя реши да я запази.

— Идвам! — Дрезгавият глас отекна в тунелите безкрайно изопачен. Сали продължи да се катери, движеше се нагоре по интуиция. Чу някъде над себе си преместване на дървета и камъни, последвано от каскада дребни камъчета. Нова стъпка, ново скърцане и преместване. Нещо ставаше. Но тя нямаше друг избор.

Пресегна се нагоре и потърси за какво да се хване, след което се вдигна на мускули. И пак. Придвижваше се изключително внимателно, знаеше, че и най-малката непредпазливост може да я изпрати долу.

— Сали, къде си-и-и-и?

Чуваше го да шляпа из водата в тунела и да ругае. Тя се надигна и хвана гредата, която се намираше над главата й. Отпусна се на нея с цялата си тежест и я опита. Прогнилото дърво изпъшка и се отмести леко, но както изглежда щеше да издържи. Сали спря и се опита да не мисли какво е да се погребеш жив сред тези камъни, след което се повдигна. Гредата отново изпъшка, надолу се посипаха камъчета, но тя беше вече горе. Ръцете й напипаха част от разцепено дърво и отчупен камък.

Трябваше да запали последната кибритена клечка.

Задраска неистово по кутийката и огънчето оживя. Над главата й имаше тъмна дупка, в която трябваше да влезе. Тя задържа кибритената кутия над пламъка, за да се запали и светлината да стане по-ярка, но пламъкът не беше достатъчен да види какво има там.