Дуглас Престон - Хищник

Клечката догоря и тя я хвърли. Спря, за да преброи колко клечки са останали в кутийката. Петнайсет.

Опитваше се да се движи по интуиция, но скоро разбра, че става твърде бавно. Трябваше да се отдалечи колкото се може повече от онзи побъркан тип. Сега беше времето да използва кибрита, нямаше какво толкова да го пести за после.

Запали поредната клечка и продължи; малко след това зави зад ъгъла и откри, че тунелът е блокиран от срутване. Втренчи поглед нагоре към тъмната дупка в тавана, откъдето се бе изсипала огромна маса камъни, които сега лежаха в безредна купчина долу. Няколко камъка с размери на кола продължаваха да висят от тавана под странен ъгъл, подпирани от паднали греди, и изглеждаха така, сякаш ще се сгромолясат при най-лекото побутване.

Сали се върна назад и пое по левия тунел, онзи, по който течеше потокът. Паниката й нарасна; всеки момент похитителят й щеше да се появи долу. Тя тръгна след водата, като цапаше през локвите, надявайки се, че ще я отведе до някакъв изход. Тунелът се спусна надолу и след това се изравни. Водата стана по-дълбока и тя осъзна, че това е езеро; скоро равнището на водата стигаше до кръста й. На следващия завой видя причината: масивно срутване бе блокирало напълно тунела и спираше водата. Някаква част от нея успяваше да премине през процепите между камъните, но останалата се задържаше.

Изруга наум. Дали не беше пропуснала някой тунел? Дълбоко в себе си знаеше, че не е възможно. След пет минути бе изследвала всички достъпни кътчета в мината. Казано с две думи — беше в капан.

Запали нова клечка, пръстите й трепереха, докато се оглеждаше трескаво за изход, за тунел или отвор, който да не е видяла. Догарящото пламъче я опари и тя драсна поредната клечка. Трябваше да има някакъв изход.

Върна се назад, безразсъдно унищожавайки клечка след клечка, докато стигна до първото срутване. То представляваше компактна маса, не се виждаха никакви явни дупки, но тя търсеше някакъв отвор, през който да се провре. Нямаше нищо.

Преброи останалите клечки. Седем. Без да се колебае, запали една и тогава забеляза дупка в тавана. Беше безумие да мисли, че може да стигне дотам. Пламъчето беше твърде слабо, за да освети дълбините й, но все пак й се стори, че може да има достатъчно място, където да изпълзи и да се скрие — ако решеше да рискува и да се покатери по несигурната купчина от камъни.

Беше лудост. Докато стоеше трепереща и изпълнена с нерешителност, клечката догоря, едно малко камъче се отрони от дупката, направи няколко подскока и хлътна в хаоса от камъни и греди, след което се показа до краката й.

Това е. Нямаше друг избор: трябваше или да се върне назад и да се срещне с похитителя си, или да рискува и да се изкачи до някоя от дупките, образувани при срутването.

Оставаха й още шест клечки. Извади две и ги запали едновременно, като се надяваше да дадат достатъчно светлина, но след дълго взиране нагоре, установи, че не вижда нищо, освен камъни и рухнали греди.

Нямаше време. Запали друга клечка, пъхна я между зъбите си, хвана един камък в купчината и започна да се катери. В този момент чу звук — далечен глас, който отекваше дрезгаво в каменните тунели.

— Харесва ти или не, кучко, идвам!

Корвъс се сви в гръдната кухина на трицератопса, кръвта пулсираше в ушите му. Мъжът се намираше на не повече от десет стъпки. Той преглътна, опита се да овлажни устата си. До слуха му достигна тихото тътрене на обувки в циментовия под, дори лекото хрущене на остатъци от фосили под подметките на мъжа, докато се приближаваше. Как успяваше този човек да се движи толкова добре в тъмното?

— Аз мога да те видя — долетя благият глас, сякаш прочел мислите му, — но ти не можеш да ме видиш.

Сърцето на Корвъс избумтя като барабан: гласът беше точно пред него. Гърлото му беше толкова сухо, че не би могъл да говори, дори и да искаше.

— Изглеждаш глупаво, както си се свил там.

Друга стъпка. Можеше да усети миризмата на скъпия афтършейв на мъжа.

— Единственото, което искам са данните за местоположението. Всичко ще свърши работа: GPS координати, име на формация или каньон, неща от този род. Искам да знам къде е динозавърът.

Корвъс преглътна и се раздвижи. Нямаше смисъл да се крие повече; мъжът знаеше къде е. Сигурно разполагаше с някакъв уред за нощно виждане.

— Нямам такава информация — изграчи той. — Не знам къде е проклетият динозавър. — Той се изправи до седнало положение, стискайки куфарчето си.