Дуглас Престон - Хищник

Внезапно осъзна, че е идвал тук преди години с група приятели, които искаха да изследват изоставените градове в планините. Но тогава нямаше нито ограда, нито нови хижи.

Той се притисна към грапавите трупи на къщата и като се движеше странишком, стигна до прозореца. Надникна вътре. Облицована с дърво дневна с камина от камък, килим на навахо върху пода и еленска глава, закачена на стената. Имаше само една лампа и цялата обстановка създаваше впечатлението, че къщата е празна. Той се ослуша. Мястото беше тихо и прозорците на втория етаж бяха тъмни.

Сали не беше в къщата. Той мина отпред и загледа изоставения град, слабо осветен от крушките на верандите. Приведен, като стъпваше тихо и се ослушваше на всяка крачка, той отиде до колата и сложи ръка върху капака й — двигателят беше още топъл. Наведе се към пасажерската врата, извади фенерчето, което бе открил в доджа, и го запали. Насочи лъча към земята. В рохкавия пясък личаха обърканите следи от каубойски ботуши. Той се огледа. Точно зад колата видя два успоредни отпечатъка, оставени от подметки, които са били влачени. Тръгна след тях и те го изведоха на черен път срещу дефилето в края на града.

Сърцето му заподскача в гърдите. Дали е била Сали? В безсъзнание ли е била? Дефилето, ако си спомняше правилно, водеше към някакви изоставени златни мини. Том спря и се опита да си спомни релефа на местността. Ръката му несъзнателно опипа издутината на пистолета, пъхнат в колана му.

Един патрон.

Продължи по следите и те го изведоха до стария лагер, където се губеха между дърветата в гърлото на дефилето. Лъчът на фенерчето му разкри прясно стъпкани бурени по протежението на обраслата в трева пътека. Той се ослуша, но не чу нищо, освен вятъра в клоните. След четиристотин метра излезе на открито, където долината се разширяваше. Пътеката се катереше нагоре по склона и той затича по нея. Тя минаваше под линията на хребета през боровата гора и свършваше до стара минна шахта.

Сали е била затворена в мината.

Вратата към дървената шахта беше с верига и катинар. Той спря, потисна желанието си да я разбие и се ослуша. Всичко беше тихо. Провери катинара и откри, че не е заключен, висеше свободно на веригата, бутна вратата и влезе.

Обхвана в ръце фенерчето и го включи, за да огледа вътрешността. Отворът за мината се намираше пред него, прокопано в скалата гърло, от което се носеше дъх на спарен въздух с мирис на пръст. Беше запречено и покрито с тежка желязна решетка, заключена с катинар от закалена стомана.

Том наостри слух, сдържайки дишането си. От тунела на мината не идваше никакъв звук. Той опипа катинара, но установи, че е здраво закрепен. Наведе се, извади фенерчето и огледа мръсния под. Отпечатъците личаха изключително ясно върху дебелия слой прах. Бяха на мъж с 43–44 размер на обувките. От едната страна се виждаше къде се бяха забивали подметките на Сали и къде бе лежало тялото й; вероятно я беше оставил там, докато отключва решетката. Сигурно е била в безсъзнание. Той потуши едно далеч по-неприятно предположение.

Опита се да прецени възможностите. Трябваше да влезе — или да привлече мъжа към вратата и да го застреля, когато се приближи.

Откъм мината се чу слаб звук и той замръзна. Изстрел ли беше? Едва се осмеляваше да диша. След малко долетя друг звук — слаб вик, изопачен от дълбоките каменни стени, докато стигне догоре. Гласът беше на мъж.

Том хвана катинара и го разтърси, опитвайки се да го отвори, но той не помръдна. Решетката беше изкована от тежка стомана и циментирана в скалата. Нямаше никаква надежда да я разбие.

Докато се оглеждаше, се разнесе друг гневен вик, много по-силен и ясен и той можа да долови думата кучка .

Тя беше вътре! Беше жива! Последва глух изстрел и за миг всичко утихна.

Боб Байлър включи радиото на Шевролета и започна да върти копчетата, надявайки се да хване любимата си станция от Албакърк със стари хитове, но се чуваше само съскане и прашене. Той го изключи и за утешение опъна една здрава глътка от бутилката с „Джим Бийм“, която лежеше на седалката до него. Премляска, облиза устни с удоволствие и запрати шишето настрани, след което обърса с ръка наболата си брада и се ухили на големия си късмет.

Байлър се бе отказал от напъните да разбере странната случка в „Сънрайз“. Някой бе откраднал неговия Додж и му бе оставил Шеви ’57 — истинска класика с все ключовете на таблото, която струваше най-малко десет пъти повече от разнебитената му таратайка. Може би трябваше да съобщи на полицията, но си беше съвсем честно ако някой ти задигне колата, ти да вземеш неговата. Пък и вече беше паркирал солидно количество „Джим Бийм“ в стомаха си и не беше в подходящата позиция да звъни на ченгетата. Откраднатият камион си беше негов и не беше длъжен да съобщава на никого, ако не иска, нали така?