Дуглас Престон - Хищник

От тъмнината долетя спокоен, неутрален глас:

— Бих искал да поговорим, професоре.

Корвъс не отговори. Трябваше да намери по-сигурно прикритие. Той се придвижваше напред опипом, пълзеше, като се опитваше да не вдига шум. Спомни си, че тук се намира масивният торс на един трицератопс, завит с найлон; можеше да се скрие в гръдния кош. Дори и при запалена лампа щеше да е в дълбока сянка от скелета, а големият рогов шлем на динозавъра щеше да играе ролята на капак. Трицератопсът бе поставен сред няколко дузини отчасти изправени динозаври и всички те бяха покрити с найлон. Той се промъкваше през гората от кости, извивайки се под висящите покривала. По едно време спря и се ослуша, но не долови нищо — нито стъпки, нито движение.

Беше странно, че мъжът не палеше осветлението.

— Д-р Корвъс, губим ценно време. Моля ви, покажете се.

Корвъс бе поразен: гласът вече не идваше откъм склада, близо до вратата. Беше дошъл от друго място — от по-близо, някъде от дясно. Мъжът се беше промъкнал в тъмното толкова тихо, че не бе издал никакъв звук.

С ръце и колене Корвъс продължи да пълзи напред с изключително внимание, като се опитваше да идентифицира всеки динозавър, покрай който минаваше, за да се ориентира в бъркотията.

Той блъсна нещо и някаква кост падна с трясък.

— Започва да става досадно.

Гласът се чу от по-близо — от много по-близо. Искаше му се да попита: „Кой си ти?“ но не го направи. Знаеше прекрасно кой беше мъжът — проклет конкурент палеонтолог, или човек, който работеше за някой палеонтолог, бе дошъл да открадне откритието му. Смахнатите американци бяха до един престъпници и скотове.

Корвъс вдигна друго найлоново покривало, което изпращя шумно. Той спря, задържа дишането си и опипа пътя си напред. Само да можеше да идентифицира какъв е динозавърът пред него, щеше да знае къде точно се намира — да, това беше гръдната кост на овирапторида Ingenia . Втурна се надясно, като избягваше найлоните, докато се натъкна на долния край на прешлен, после на още един, заедно с извития железен прът, който ги поддържаше. Това беше трицератопсът. Той се пресегна нагоре, попадна на дебел найлон и побърза да го вдигне и да се мушне под него. Вече вътре, усети ребро и продължи напред, където можеше да се свие под грамадния трирогов шлем, почти пет стъпки в диаметър. Промъкваше се старателно в кухината, където някога се бяха намирали сърцето и белите дробове на животното. Дори и на осветление, трудно щеше да го забележи някой. Щеше да отнеме часове на преследвача му, ако не и цяла нощ, за да го открие. Той почака свит, без да мърда, сърцето му биеше силно.

— Безполезно е да се криете. Идвам към вас.

Гласът наистина звучеше много наблизо. Корвъс усети, че го обхваща ужас, главата му забръмча, сякаш бяха пуснали рояк пчели в нея. Не можеше да прогони от съзнанието си образа на онзи пистолет с дълга цев. Не беше шега: мъжът се канеше да го убие.

Нуждаеше се от оръжие.

Опипа гръдния кош, хвана едно ребро и се опита да го изтръгне, но то бе здраво закрепено. Пробва още няколко и най-накрая откри едно, което поддаде леко, когато го натисна. Опипа поддържащата желязна арматура за крилатия винт и винта, който държеше костта, откри го и се опита да го завърти. Той заяде. Протегна ръка надолу, към дъното, откри втория крилат винт — но той също не помръдна.

По дяволите, трябваше да извади някоя хлабава кост и да я използва като оръжие при сгоден случай.

— Д-р Корвъс, повтарям: неприятно е. Вече съм съвсем близо до вас.

Гласът се чу съвсем близо. Как този човек се движеше толкова безшумно в мрака? Откъде познаваше хранилището така добре? Сякаш плуваше в тъмното. С надигащо се отчаяние той заопипва неумело крилатия винт, стисна го и се опита да го разхлаби; усети ръждясалия метал да се впива в плътта му и да потича топла кръв, но проклетото нещо така и не помръдна.

Пусна го, преглътна мъчително и си наложи да успокои дишането си. Сърцето му биеше до пръсване, имаше чувството, че се чува, макар да знаеше, че това е невъзможно. Ако не мърдаше и пазеше тишина, мъжът нямаше никога да го открие в този мрак. Не би могъл. Невъзможно беше.

— Д-р Корвъс? — долетя гласът. — Единственото, което искам, е малко информация относно тиранозавър рекс. Когато я получа, работата ни приключва.

Корвъс се наведе, сви се като зародиш, треперейки неконтролируемо. Гласът се намираше на не повече от десет крачки от него.

Том затича през гората към жълтата светлинка между дърветата. Позабави малко, когато наближи хижата и продължи предпазливо напред под прикритието на тъмнината. Беше голяма, двуетажна хижа с покрит вход и на светлината на крушката на верандата можа да види паркирания отпред Рейндж Роувър.