Дуглас Престон - Хищник

Тя извади кибритената кутийка и измъкна една клечка. След това се наведе над ръба и я драсна, като държеше пламъчето ниско. Въздушното течение го накара да примига и да затрепти, но бе достатъчно, за да види, че прогнилата стълба се спуска надолу в черната, сякаш бездънна яма. Много от стъпалата бяха изпочупени или покрити с мухъл и бяла плесен. Спускането щеше да е чисто самоубийство.

Бам! Чу се изстрел и се разхвърчаха парчета от скалата, която се намираше от дясната й страна.

Пусна запалената клечка, без да мисли и тя полетя в бавна спирала в мрака, като присветна за миг и изчезна.

— Кучка! Ще те убия!

Сали се олюля и спусна единия си крак надолу, опитвайки едно прогнило стъпало, след това още едно, по-ниско… бавно, бавно.

До слуха й достигна глух триумфален възглас, последва изщракване и лъчът на фенерчето се залюля край главата й.

Тя се дръпна и се спусна по стълбата. Почти в същия момент едно от стъпалата се отчупи и кракът й увисна над ямата, преди да успее да се отмести. Цялата стълба изскърца и се килна на една страна.

Задъхана, с биещо сърце, Сали продължи да се спуска. Под нея се отчупи още едно стъпало, две едно след друго, над главата й капеше вода, а тя не можеше да направи нищо, освен да се държи здраво, докато се олюлява в тъмнината. След малко продължи, увиснала на мускулите на ръцете си, докато краката й усетиха здрава опора.

Лъчът на фенерчето внезапно подскочи над отвора на шахтата и я фиксира. Тя се хвърли настрани в момента, когато оръжието гръмна, куршумът проби стъпалото и цялата стълба се залюля силно.

Отгоре отекна смях.

— Това беше само упражнение. Сега следва истинското.

Тя погледна нагоре невярващо. Беше се надвесил двайсет стъпки над нея с фенерче в едната ръка, а в другата с оръжие, което се целеше право в главата й. Този път куршумът нямаше да я прескочи. Знаеше, че е в ръцете му и е само въпрос на време. Заспуска се отчаяно по стенещата стълба. Всеки момент това копеле щеше да натисне спусъка. Погледна отново нагоре и видя контурите на лицето му на фона на светлината. Спря да се спуска — беше безсмислено.

— Не! — Гласът й прозвуча неестествен и хриплив. — Моля те, недей!

Той протегна ръката си и стоманеното дуло проблесна на светлината. Виждаше как се опъват мускулите на ръката му, когато започна да натиска спусъка.

— Върви по дяволите, проклета кучко!

Сали направи единственото нещо, което можеше: хвърли се от стълбата и скочи в тъмната яма.

Корвъс гледаше зеления светодиод, парализиран от ужас. Как този мъж бе успял проникне през музейната охрана? Какво искаше той, по дяволите?

Вратата се отвори леко, хвърли разширяваща се ивица жълта светлина върху пода, която проряза изправения скелет на алозавъра, превръщайки го в чудовище за празника Вси Светии. Сянката на преследвача се премести в светлата ивица, силуетът му падна странно върху динозавъра и когато той направи втора стъпка напред, Корвъс видя, че носи някакво оръжие с дълга цев.

Видът му прекъсна очарованието и подтикна Корвъс към действие. Той се обърна и побягна към тъмните глъбини на хранилището, прелитайки по един тесен коридор с масивни стоманени рафтове от двете страни. Забави крачки и зави надясно, след което хукна по друга странична пътека, която скоро изостави и се прехвърли в трета. Спря, дишаше тежко и задъхано; наведе се зад черепа на един огромен центрозавър и се обърна да види дали онзи не го преследва. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да чуе ритмичното свистене на кръвта в ушите си. Погледна през една дупка в костното ветрило на чудовището и видя, че преследвачът му не е помръднал: черният му силует стоеше в отворената врата. След малко мъжът вдигна оръжието, отдръпна се и позволи на вратата да се затвори, секретната брава щракна автоматично и тъмнината отново погълна хранилището.

Умът на Корвъс препускаше. Това беше лудост: преследваха го в собствения му музей. Може да е свързано с Т-рекс в Ню Мексико. Този човек искаше резултатите му и щеше да го убие заради тях.

Чу, че някой диша шумно и осъзна, че това е самият той; опита се да се вземе в ръце. Събу обувките си възможно най-безшумно и продължи по чорапи навътре, между тъмните редици с фосили, към дъното, където се пазеха най-големите образци, наблъскани като сардели. Там имаше по-добра възможност да се скрие. Но колко време можеше да остане така? Хранилището беше голямо колкото склад на магазин, но мъжът имаше на разположение цяла нощ да го открие.