Дуглас Престон - Хищник

Той взе дисковете, всеки беше надписан и класифициран. Те бяха нужни не просто, за да се докаже автентичността на откритието — без тях това изобщо не можеше да стане. Без това тя не можеше дори да претендира за признание. Той единствен заслужаваше да получи това признание. В края на краищата бе рискувал всичко — дори собствената си свобода, — за да изиска фосилите на тиранозавъра за музея. Той беше единственият, който го изтръгна от челюстите на черния пазар. Той беше този, който й поднесе тази възможност на сребърна тепсия. Ако не беше поел този риск, Мелъди нямаше да има нищо.

Тя би трябвало да се примири, след като бе взел изследванията й, каква друга алтернатива имаше? Да подхване битка с него? Ако започнеше нещо такова, никой университет нямаше да я вземе на работа. Това не беше въпрос на кражба. Беше въпрос на коригиране на параметрите на признание, на събиране на дълговете.

Корвъс внимателно сложи всичките материали в куфарчето си. След това се приближи към компютъра и провери файловете. Нищо. Беше изчистила всичко, както й каза. Обърна се и се канеше да тръгне, когато внезапно му хрумна нещо. Трябваше да провери техническите дневници на апаратурата. Всеки, използвал скъпото лабораторно оборудване, трябваше да впише времето на влизане и излизане, целта, и той се запита как Мелъди се бе справила с това изискване. Върна се при електронния микроскоп, отвори дневника и проследи часовете на влизане и излизане. Изпита облекчение, когато видя, че дори тук бе направила точно каквото се изискваше, вписвайки името си и времето, но под „цел“ бе изредила най-разнообразни дейности за други куратори.

Отлично.

Със собствената си ръка той съвсем тенденциозно добави влизане под собственото си име. Под „образец“ сложи Високи плата/ Пустинята Чама ривър, Ню Мексико. Т-рекс. Спря, след което под „бележки“ написа: „Трето изследване на забележителен Т-рекс вертебрален фрагмент. Изключително! Това ще бъде историческо“. Натрака бързо името си, добави датата и часа. Чукна, и виждайки няколко черни линии на края на предишните страници, добави две подобни влизания на подходящи дати и в подходящи часове. Същото направи и в останалите дневници.

Вече се канеше да излезе от залата с електронния микроскоп, когато изпита неудържимо желание да погледне самия образец. Отвори куфарчето си, взе кутията, където се пазеха пробите и извади една. Обърна я бавно, така че светлината улови повърхността, която бе позлатена с двайсет и четири каратово злато. Включи машината, изчака да се загрее и сложи един от препаратите във вакуумната камера в основата на микроскопа. Няколко минути по-късно гледаше електронна микрография на порьозна костна тъкан от динозавър, клетки и ясно видими ядра. Дъхът му спря. За пореден път трябваше да признае техническите умения на Мелъди. Изображенията бяха ясно очертани, направо перфектни. Корвъс даде увеличение 2000 пъти и екранът се изпълни от една клетка. Можеше да види в нея онези черни частици, които тя бе нарекла „венерини частици“. Какво беше това, по дяволите? Едно на пръв поглед изглеждащо невинно нещо като помислиш, сфера със стърчащо тръбообразно рамо, пресечено като кръст накрая. Това, което го изненада беше колко прясна изглежда частицата, с никакви вдлъбнатини, драскотини или каквито и да е нарушения, които човек очаква да види. Беше издържала добре тези последни шестдесет и пет милиона години. Той беше палеонтолог по гръбначни животни, а не микробиолог. Частицата беше интересна, но представляваше само нещо странично към главната атракция: самият динозавър. Динозавър, умрял при самия сблъсък на земята с астероида Чикскълъб. От тази мисъл го побиха тръпки. Той отново се опита да укроти ентусиазма си. Имаше да извърви дълъг път, преди фосилът да бъде настанен на сигурно в музея. Освен това се нуждаеше от проклетия тефтер — иначе можеше да прекара целия си живот в скитане по платата и каньоните. Той махна препарата и изключи машината. Заключи грижливо дисковете и образците в куфарчето си и направи още един кръг в лабораторията, проверявайки дали все пак не е останала някаква следа. Удовлетворен, облече сакото си и излезе, като не забрави да заключи.

Тъмният коридор в сутерена се простираше напред с редици изпотени тръбопроводи, осветен от мътни четиридесетватови крушки. Ужасно място за работа — чудеше се как Мелъди издържа. Дори помощник-кураторите имаха прозорци в офисите си на петия етаж.