Дуглас Престон - Хищник

На първия завой Корвъс спря. Усещаше гъдел на тила, сякаш някой го гледа. Той се обърна, но мрачният коридор зад него се простираше празен. По дяволите, помисли си той, започваше да става нервен като Мелъди.

Продължи напред, отмина другите лаборатории, всички здраво заключени, зави на ъгъла и се поколеба. Можеше да се закълне, че бе чул зад себе си меки стъпки по циментовия под. Изчака малко да види дали няма да се появи някой, но не се случи нищо. Изруга се наум; сигурно охраната правеше редовната си обиколка.

Стиснал здраво куфарчето, той закрачи още по-бързо и след малко наближи двойната врата, която водеше към просторното помещение за съхранение на динозавърски кости. Спря пред вратата. Отново беше чул звук зад себе си.

— Ти ли си, Мелъди? — Гласът му прозвуча силно и неестествено в ехтящия коридор.

Отговор не последва.

Той изпита чувство на раздразнение. Нямаше да е за първи път, когато някой докторант или гостуваш куратор обикаля наоколо и се опитва да сложи ръка върху нечии чужди резултати. Можеше дори да се мъчат да докопат неговите данни — ако някой е чул за Т-рекс. Или ако Мелъди е казала нещо. Внезапно се развесели от предвидливостта си да вземе образците и получените резултати.

Изчака малко, наострил слух.

— Слушайте, не знам кой сте, но няма да позволя да ме преследвате — произнесе той остро. Направи крачка напред, възнамерявайки да тръгне обратно и да заобиколи ъгъла, за да се срещне с преследвача си, но нервите му изневериха. Той осъзна, че се страхува.

Това беше абсурдно. Огледа се и видя блестящата метална врата на хранилището за динозавърски кости и скелети. Тръгна към нея и колкото се може по-бързо прокара картата си през четящото магнитно устройство. Натисна вратата, влезе и я затвори след себе си, чувайки масивните електронни резета да се включват отново.

На вратата имаше малък прозорец с армирано стъкло, през което можа да види коридора. Сега бе в състояние да идентифицира кой вървеше след него. Щеше да подаде оплакване; този сорт интриги не се толерираха.

Измина минута и върху стъклото падна внезапна сянка. Появи се лице в профил, след това се обърна рязко и погледна в прозореца.

Шокиран, Корвъс припряно се дръпна в тъмнината на хранилището, но знаеше, че онзи го е видял. Чакаше, обвит в пелерина от абсолютен мрак, загледан в лицето на мъжа. То се осветяваше отзад, но една част оставаше в сянка; все пак можеше да види очертанията, опънатата кожа върху изпъкналите скули, смолисточерната коса, малкия, с идеална форма нос и тънките, прилични на сиви въжета устни. Не успя да види очите: само две езера в сянка под веждите. Това не беше лице на човек, когото познава. Не беше музеен служител, нито докторант. Ако беше гостуващ палеонтолог, трябваше да е някой наистина незначителен, за да не го познава Корвъс — областта, в която работеше бе твърде тясна.

Едва дишаше. В пълното хладнокръвие, което излъчваше изражението на мъжа, имаше нещо, което го уплаши — това, както и тези сивкави, мъртвешки устни. Мъжът остана до прозореца, без да мърда. След това се чу слаб звук, стържене и леко изщракване. Дръжката от вътрешната страна на вратата се завъртя бавно на четвърт оборот, след това пак така бавно се върна в първоначалната си позиция.

Корвъс не можеше да повярва: копелето се опитваше да влезе! Проклет късмет. До хранилището, пълно с експонати за милиони долари, имаха достъп само пет-шест души, а този човек определено не беше един от тях. Корвъс знаеше просто като факт, че вратата се състои от два слоя четвърт инчова неръждаема стомана, между които имаше трети порест титаниев слой, и беше снабдена с практически неразбиваема ключалка.

Ново бръскащо движение, изтракване, второ изтракване. Охранителната лампичка от вътрешната страна на вратата продължаваше да свети в червено — както би трябвало да бъде. Почти му се прищя да се изсмее гласно, да се подиграе и да обиди нагледа, въпреки че отявлената упоритост на този човек го смайваше и тревожеше. Какво, по дяволите, искаше?

Корвъс внезапно се сети за телефона в дъното на залата, където се намираха работните маси. Ще се обади на охраната да арестува мръсника. Той се обърна, но тъмнината беше толкова плътна, а залата — толкова огромна и претъпкана с рафтове и динозавърски скелети, че осъзна, че не е възможно да стигне до телефона, ако не запали осветлението. Но ако го направеше, онзи щеше да избяга. Той извади клетъчния телефон от джоба на сакото си, но, разбира се, в това подземие нямаше никакво покритие. Натрапникът продължаваше да се занимава с топката на вратата, чуваше се щракане и стържене, докато се опитваше да влезе. Беше невероятно.