Дуглас Престон - Хищник

Внезапно изтрополяване на десните гуми по банкета накара Байлър да дръпне рязко вляво, така че почти закачи левия банкет и се наложи да изправи със скърцане. Пунктираната жълта линия продължаваше напред и се губеше в тъмнината и той подкара колата по нея, за да може по-лесно да я следва. Нямаше проблем, щеше да вижда фаровете на насрещните коли отдалеч, имаше достатъчно време да отбие вдясно. Той подкрепи концентрацията си с нова глътка „Джим Бийм“ и премлясна доволно с устни.

Минаваше десет, а Байлър би трябвало да пристигне в Еспаньола в десет и половина. Мили боже, беше уморен, бе пътувал дълго от Долорес, само за да види дъщеря си и безработния й мъж, който пет пари не струваше. Само ако можеше да открие онази станция със златните хитове от Албакърк — някой Елвис да го разведри и да вдигне малко настроението му. Той включи отново радиото и остана на една станция, по която се долавяше някакво подобие на музика през пращенето на статичното електричество.

Забеляза фарове в далечината и побърза да се върне в платното си. Размина се с полицейска кола и я видя да се отдалечава, червените задни светлини започнаха да се стопяват в черната нощ. След това с тревога установи, че светлините останаха за миг на място — ченгетата бяха спрели и бялата светлина на предните фарове се усили, когато колата им направи обратен завой.

По дяволите! Байлър се пресегна и помете с ръка бутилката, след което й удари един силен ритник и я запрати под седалката. Ванът излезе от платното и той бързо насочи вниманието си към пътя. Мътните да ги вземат, вече беше намалил и караше като благовъзпитана стара дама. Очите му се местеха от скоростомера върху огледалото за обратно виждане. Поддържаше постоянни трийсет и пет километра в час и беше сигурен, че когато ченгетата го отминаха, не караше с повече от няколко километра под разрешеното. Байлър, както повечето дългогодишни шофьори — пиячи, никога не превишаваше скоростта. След няколко инфарктни минути той започна да се успокоява. Ченгетата не се интересуваха от неговата „кукличка“ и не ускоряваха, за да го настигнат. Той продължи да си кара със същата скорост, спокойно и приятно — какво толкова, някакъв си полицейски патрул. Байлър стисна волана в позиция „два без десет“ и впери очи напред.

По дяволите, не би могло да се шофира по-добре от това.

Сали остана за миг да лежи в плитка локва вода, зашеметена от падането. Не беше от високо и тя бе повече уплашена, отколкото наранена. Но продължаваше да е в опасност. Дори и сега лъчът на фенерчето опипваше тъмнината отгоре. Миг по-късно светлината я хвана и тя отскочи настрани точно в момента, когато куршумът удари водата със свистене. Тя прецапа през водата напред, където фенерчето бе осветило тунел, който водеше в тъмнината. След минута беше зад завоя, извън обсега на оръжието му.

Тя се облегна на стената, поемайки си жадно дъх. Болеше я цялото тяло, но явно нямаше нищо счупено. Усети в горния си вътрешен джоб кутийката с кибритени клечки. Чудно, но макар отвън да се бе овлажнила, вътре беше напълно суха. Клечките бяха дълги, дървени, от вида „драсни, където ти падне“. Тя извади една и я драсна в каменната стена веднъж, после още веднъж. Запали се на третия път и освети слабо тунела, дълъг коридор с подпори от изгнили вече дъбови греди. По пода течеше плитък поток, прескачайки от локва към локва. Състоянието на коридора изглеждаше катастрофално; гредите бяха нападали и пречеха на минаването. Онези, които стояха по местата си изглеждаха така, сякаш ще паднат всеки момент, в каменните тавани зееха дълбоки пукнатини, а дъбовите греди се огъваха под тежестта на разместените каменни пластове.

Тя изтича по тунела — държеше в шепа кибритената клечка, докато не изгоря и не опари кожата й. Продължи напред в тъмното, като се опитваше да си спомни какво има напред. По едно време спря и се ослуша. Дали не идваше след нея? Видя й се неправдоподобно да рискува да слезе долу по стълбата, по която тя се бе спуснала — никой нормален човек не би го сторил, пък и тя бе изпочупила доста стъпала. Трябваше да намери въже и това щеше да отложи присъдата й за известно време. Но нямаше да е за дълго: спомни си, че бе видяла едно въже в килията си, навито на кълбо до леглото.

Тя се насили да се концентрира и да мисли рационално. Спомни си, че някъде бе чела, че всички пещери дишат и че най-добрият начин да намериш изхода е да следваш „диханието“ на пещерата — което ще рече въздушното течение. Запали една клечка. Пламъчето се изви назад, към мястото, откъдето беше дошла. Тя се насочи в противоположната посока, по-дълбоко в мината, газеше през водата, движеше се толкова бързо, колкото й позволяваше тъмнината. Тунелът зави надясно и премина в голяма галерия с колони от груб камък, които продължаваха да стоят на местата си и да подпират тавана. Втора клечка й показа накъде водеха два от тунелите. Водата отиваше в левия. Тя спря, пламъчето беше достатъчно, за да види каква е посоката на въздушното течение и да реши да тръгне по десния тунел, единственият, който водеше нагоре.