Дуглас Престон - Хищник

— Ако това е играта, която си избрал да играеш, страхувам се, че ще трябва да те убия. — Гласът на непознатия беше толкова тих, толкова ласкав, че у Корвъс не остана и най-малкото съмнение, че наистина ще го направи. Той стисна още по-здраво куфарчето, по ръцете му беше избила студена пот.

— Не знам къде е. Наистина не знам. — Той осъзна, че звучи умоляващо.

— Тогава как стигна до образеца?

— Чрез трета страна.

— Аха-а. А тази трета страна има ли си име и адрес?

Настъпи тишина. Корвъс усети, че към ужаса му се примесва и гняв. Яростен гняв. Цялата му кариера, животът му зависеше от този динозавър. Нямаше да предаде откритието си на някакво копеле, което бе насочило дуло срещу него — по-добре да умреше. Проклетият мръсник имаше очила за нощно виждане или нещо подобно, и ако можеше да светне някоя лампа, щеше да елиминира предимството му. Би могъл да използва твърдото куфарче и да…

— Името и адреса на тази трета страна, ако обичате? — повтори мъжът с все същия благ глас.

— Излизам.

— Мъдро решение.

Корвъс запълзя към задницата на скелета и изскочи. Пъхна се под найлона и се изправи. Беше тъмно като в рог и той имаше съвсем смътно чувство къде се намира мъжът.

— Името на тази трета страна?

Корвъс се хвърли в тъмното, завъртайки куфарчето си в дъга по посока на гласа и удари нещо; мъжът изсумтя и се дръпна назад изненадано. Корвъс се обърна, движейки се опипом през гората от скелети, към мястото, където си спомняше, че са ключовете за лампите. Спъна се в някакъв скелет и падна и в същия момент чу остро пневматично съскане, последвано от звука на хирургическа стомана, която се удари в костта на фосила.

Копелето се целеше в него.

Той се хвърли встрани, блъсна се в един скелет, който изскърца възмутено, изпращайки към пода няколко кости с дрънчене. Ново просъскване, ново метално рикоширане сред костите, които се намираха от дясната му страна. Той опипваше напред, драскайки отчаяно сред гората от кости, когато изведнъж се оказа свободен от обкръжението им, беше се добрал до дъното, където се намираха рафтовете; затича се между тях, подхлъзна се и падна, но почти веднага беше отново на крака. Само ако можеше да стигне до ключовете на лампите и да отнеме предимството на преследвача си. Тичаше напред, без да го е грижа какво събаря по пътя си и почти се сблъска с електрическото табло. Заби нокти в панела, а с другата си ръка щракаше копчетата бясно; чу се бръмчене, пропукване и флуоресцентните лампи започнаха да светват една по една.

Обърна се рязко, като в същото време дръпна една вкаменена кост от близкия рафт и я размаха като тояга, готов да се бие.

Мъжът стоеше спокоен, на не повече от пет-шест метра, разкрачен, дори не изглеждаше, че се е мръднал. Беше облечен в син костюм, с вдигнати на челото очила за нощно виждане. Близо до краката му стоеше протъркано кожено куфарче. Ръцете му бяха в позиция за стрелба и лъскавата цев на странно изглеждащото оръжие се целеше право в Корвъс. Той се втренчи смаяно в обикновеното, безизразно лице на мъжа. Чу изсъскването на сгъстен въздух, видя сребърна светкавица, усети парване в слънчевия сплит и погледна надолу неразбиращо; от корема му стърчеше спринцовка от неръждаема стомана. Отвори уста и протегна ръка да я измъкне, но една различна, непозната тъмнина вече се спускаше над него като приливна вълна, скривайки го в бучащите си дълбини.

Форд седеше, облегнал гръб на скалата и попиваше топлината на оскъдния огън, който бе стъкнал от изсъхнали стъбла на кактуси. Стените на Каньона на тиранозаврите се издигаха мрачно над него, откривайки кадифената ивица тъмно небе, осеяно със звезди.

Току-що бе свършил вечерята си от леща и ориз. Взе канчето, в което бе стояла лещата, сложи го върху огъня и го загрява, докато всичките следи от храна изгоряха; това беше неговият метод за миене на съдове, когато водата бе твърде ценна, за да се разхищава. Вдигна канчето с една пръчка, остави го да изстине и го напълни с вода от манерката. Като държеше канчето за металните му дръжки, той го настани между горящите стъбла. След няколко минути водата завря. Отмести го, добави лъжичка смляно кафе, разбърка и върна канчето на огъня. След пет минути кафето му беше готово.

Сръбна, като вкусваше с наслада горчивия аромат, примесен с дъх на дим. Усмихна се мрачно, спомняйки си препълненото с хора малко кафене, в което той и Джули обичаха да ходят на ъгъла на Пантеона в Рим и да пият вълшебно еспресо, седнали на малка масичка. Как се казваше това място? Таца д’Оро.