Дуглас Престон - Хищник

Стиснала в ръка горящата кутия, стъпи върху следващата греда. След миг вече стоеше върху несигурната издатина в тъмното отверстие. На отслабващата вече светлина видя, че дупката преминава в широка, с формата на полумесец пукнатина, която завършва под незначителен ъгъл от около трийсетина градуса. Пукнатината изглеждаше достатъчно широка да се побере в нея.

Внезапно се чу силен трясък, когато един голям камък от тавана се сгромоляса и падна на пода. Пламъкът угасна.

— Ето къде си била!

Светлината на фенерчето прониза тъмнината, претърсвайки каменната купчина под нея. Тя се протегна, хвана се и се вдигна. Лъчът се завъртя и опипа отново всичко наоколо. Сали се изкачваше бързо, дори безразсъдно, като драскаше с нокти по мокрите камъни и накрая изпълзя до широката пролука. Изви се и се промъкна в нея. Вече не разполагаше с кибрит, не виждаше къде отива, нямаше как да разбере дали цепнатината води за някъде. Запълзя на колене. За миг бе парализирана от клаустрофобична паника, обградена от всички страни от камък. Спря, регулира дишането си, овладя страха и поднови усилията си.

— Идвам да те хвана-а-а-а!

Гласът идваше точно под нея. Тя продължи да пълзи с нарастващо чувство на ужас, че пукнатината се стеснява. Скоро наистина стана толкова тясна, че трябваше да направи усилие, за да се провре, като натискаше с ръце и крака и глътна корем. Обзета от нов пристъп на паника, осъзна, че това бе еднопосочно пътуване — нямаше да е в състояние да се обърне. Ако нямаше как да се подпира на крака, никога не би успяла да изпълзи назад.

— Знам, че си горе, кучко!

Тя чу грохота на падащи камъни, докато продължаваше да се катери. Вдигна се, изви торс, като по този начин успя да освободи едната си ръка и да я пъхне пред себе си, за да опипа пътя напред. Изглежда, че пукнатината не се стесняваше повече; може би дори се разширяваше. Ако успееше да се провре през този тесен участък, би могла да достигне друг тунел.

Тя издиша и използвайки краката си като шини, направи усилие да се придвижи напред. Джобът на ризата й се разкъса, копчетата отхвърчаха. Опипа пътя си напред. Ново оттласкване и издишане на въздуха, за да може да премине. Спря за миг. Беше като да си притиснат до смърт. Чу някъде отдолу звука на още падащи камъни.

Подпря се и се изтласка със сила навътре в пукнатината. Ужасът да бъде притисната в тъмното бе смазващ. Някъде отгоре капеше вода и се стичаше по лицето й. Сега знаеше, че никога не би могла да излезе. По-добре да я беше застрелял, отколкото да умре в тази дупка. Само ако можеше да премине през това стеснение, може би нататък мястото ставаше по-широко? Тя отново се подпря, за да се оттласне. Дрехите й изпукаха от усилието. Още веднъж — и опипа пътя напред. Пукнатина рязко се стесни и тя усети, че обезумява, ръката й се мяташе неистово напред-назад, но не откриваше нищо успокояващо. Пръстите й отново се протегнаха предпазливо, почти изтръпнали от ужас, но нямаше никакво съмнение: пукнатината се стесняваше до няколко инча напред по дължина, разпръсквайки много по-малки пукнатини. Прокара отново ръце напред и назад, но полза нямаше.

Сали осъзна, че вече не е в състояние да се контролира. Опита се да се изтегли обратно назад, изпотена от усилието и едва дишаща. Но нямаше опорна точка. Ръцете й не бяха достатъчно силни, за да се изтласка назад. Беше заклещена вътре. Не можеше да върви напред. Нито пък да се върне.

Том опита какво ли не, за да разбие ключалката на решетката. Удря я с камък, блъска я с един дънер, но се оказа безполезно. Слабите звуци от вътрешността на мината бяха спрели и тази тишина направо го побъркваше. Можеше да й се случва всичко — една минута можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. Беше викал, беше крещял, опрял устни в решетката, опитвайки се да предизвика похитителя да се покаже навън, но без никакъв резултат.

Отстъпи и се помъчи да се концентрира и да реши какво да прави по-нататък. Луната беше изгряла и се издигаше над еловите дървета, кацнала върху линията на хребета. Трябваше да накара мозъка си да мисли. Вдиша бавно. Нощният въздух бе пропит с недоловими през деня аромати, с успокояваща прохлада, която разведряваше лицето му и сякаш се вливаше в потока на горещата му кръв, за да го успокои. Преди години бе изследвал някои от тези мини и си припомни къде в околността се намираха останалите. Може би бяха свързани; златните мини често имаха по няколко входа.

Той се изкатери до ръба на хребета и погледна от другата му страна. Бинго! На около двеста ярда в ниското имаше друга къщичка с шахта, приблизително на същото равнище като другата, с дълъг коридор от греди отдолу.