Дуглас Престон - Хищник

— Ще мога!

Той ускори още и скалата се приближи. Хвана дръжката и отвори наполовина вратата, без да намалява скоростта.

— Бъди готова!

Удар.

— Сега!

Той скочи в същия момент, падна на земята и се претърколи, а след миг беше на крака и тичаше. Видя тъмната фигура на Сали да бърза точно в мига, когато горящият камион се понесе над канарата и излетя в урвата. Чу се глух тътен, последван от внезапен оранжев блясък откъм дъното.

Рейндж Роувърът наби спирачки точно когато достигна ръба на скалата. Вратата се отвори. Том мерна един човек без риза да изскача отвътре с револвер в едната ръка, фенерче в другата и пушка през рамо. Том се втурна по стръмния склон, прикривайки се зад скалата, но мъжът вече бе забелязал Сали и тичаше след нея с насочено оръжие.

— Мръсен кучи син! — извика Том и се спусна към него с надеждата да отвлече вниманието му, но онзи не се отклони нито за миг; бързо набираше преднина, докато тя накуцваше от раната на крака си. Петдесет стъпки, четиридесет… всеки миг щеше да е достатъчно близо, за да я прониже.

Том извади пистолета си.

— Копеле!

Мъжът хладнокръвно се отпусна на едно коляно и освободи предпазителя на пушката. Том спря и се прицели. Никога нямаше да го улучи, но поне изстрелът би могъл да го разсее. Струваше си — това беше последният шанс на Сали.

Мъжът притисна оръжието до бузата си и се подготви да натисне спусъка, когато Том стреля. Онзи инстинктивно се хвърли на земята.

Том размаха оръжието като полудял.

— Ще те убия!

Похитителят се изправи и този път се прицели в Том.

— Само почакай! — изрева Том.

Мъжът натисна спусъка, но Том клекна и се претърколи настрана.

Онзи потърси с очи Сали. Проклетата кучка не се виждаше никъде. Той преметна пушката през рамото си, протегна ръка с насочения револвер и хукна подир Том.

Том се изправи и затича надолу по склона, прескачайки камъни и паднали дървета, доволен, че той е мишената, а не Сали. Лъчът от фенерчето на преследвача подскачаше над главата му и проблясваше сред клоните на дърветата. До слуха му достигна пукот на оръжие и след миг куршумът се заби в някакъв дънер от дясната му страна. Той продължи напред с всички сили диагонално по склона. Мъжът се намираше на около стотина крачки отзад.

Снопът светлина отново опипа тъмнината покрай него. Последваха още два оглушителни изстрела и той затича на зигзаг. Склонът ставаше по-стръмен и дърветата се сгъстяваха. Стъпките зад гърба му не спираха, дори го наближиха.

Той умишлено забави, свърна на ляво, по-далеч от Сали. Куршумите изсвистяха покрай ушите му и той видя как един от тях обелва кората на близкото дърво. Сърцето му пропусна един такт.

Мадокс „Тревата“ видя, че с всяка крачка застига Бродбент. Беше спрял на три пъти, за да се прицели, но всеки път се оказваше твърде далеч и тези паузи дадоха възможност на Бродбент да си възвърне спечелената преднина. Трябваше да бъде внимателен; Бродбент разполагаше с някакво малокалибрено оръжие, не можеше да се мери с неговия „Глок“, но все пак си бе оръжие. Трябваше първо да се справи с него, а после и с жената.

Склонът стана стръмен и дърветата — по-гъсти. Бродбент сега тичаше по сухото корито на реката. Беше бърз, дяволски бърз, но и Мадокс си го биваше. Имаше тренинг в армията, правеше упражнения, тичаше, практикуваше йога и всичко това сега щеше да се изплати. Нямаше начин Бродбент да му избяга.

Той го видя, че завива наляво и затова пресече по диагонал, спечелвайки няколко метра. Още няколко минути, и кучият син щеше да лежи в краката му с пръсната глава. Склонът се гмурна надолу още по-стръмно и се превърна в дефиле. Мадокс беше само на седемдесет-осемдесет крачки отзад. Играта беше почти свършила; независимо от всичките си усилия, Бродбент бе притиснат като в менгеме между двата хребета. Още петдесет крачки и падаше в ръчичките му.

Бродбент се изгуби зад някакви дебели дървета. Миг по-късно Мадокс мина покрай тях и видя напред стръмна скала, която оформяше своеобразно „V“, където минаваше пресъхналото корито. Беше хванал Бродбент в капана.

Той спря. Мъжът беше изчезнал.

Мадокс прокара лъча на фенерчето от единия край до другия. Бродбент го нямаше. Този побърканяк беше скочил от скалата. Или се бе спуснал по нея. Той спря на ръба и плъзна светлината надолу. Виждаше се почти цялата грапава повърхност, но от Бродбент нямаше и следа нито по склона, нито на дъното. Усети, че го изпълва бяс. Какво беше станало? Да не би Бродбент да беше завил и да бе хукнал обратно нагоре? Той вдигна фенерчето в посоката, от която бе дошъл, но склоновете бяха празни, не се забелязваше никакво движение между дърветата. Върна се отново по ръба на скалата и трепкащата светлина заигра, претърсвайки камъните за тяло. На петнайсетина стъпки от скалата се издигаше висок смърч. Чу пропукване и видя, че ниските клони от отсрещната страна се движат.