Дуглас Престон - Хищник

Кучият му син беше сред клоните на дървото.

Мадокс дръпна пушката си и коленичи, прицелвайки се. Изстреля един патрон, после втори, трети по посока на движението и звука, но без никакъв резултат. Бродбент беше слязъл от другата страна на ствола, използвайки го като прикритие. Мадокс огледа бездната. Петнайсет стъпки. Трябваше да скочи със засилване, за да може да прескочи това разстояние, което на свой ред означаваше, да се върне назад. И дори тогава съществуваше риск. Само човек, чийто живот виси на косъм, би се осмелил да го направи.

Мадокс изтича по ръба на скалата, като търсеше по-добър ъгъл за стрелба, за да може да стреля в момента, в който Бродбент се дръпне от дървото. Той коленичи, прицели се, сдържа дъха си и зачака да се появи.

Мадокс стреля точно когато Бродбент скочи от най-ниския клон. За миг дори си помисли, че го е улучил, но копелето беше предвидило изстрела и се затъркаля в мига, в който докосна земята; след това се изправи светкавично и хукна.

Мръсник.

Мадокс метна пушката през рамо и се огледа за жената, но тя отдавна бе избягала. Той стоеше на ръба на скалата извън себе си от ярост и безсилие. Бяха му се изплъзнали.

Но не съвсем. Щяха да се насочат към Чама ривър, по течението, което би ги принудило да преминат през високите плата, а това си бяха ни повече, ни по-малко от петдесет жестоки километра. Мадокс знаеше как да ги проследи, по дяволите, беше воювал в пустинята, пък и познаваше високите плата. Щеше да ги открие.

Да им позволи да се спасят би означавало да се върне в затвора — и този път нямаше да го пуснат да излезе, осланяйки се на честната му дума, че няма да избяга. Трябваше да ги убие или сам да умре.

Уилър извади крака от колата и стъпи върху разбития асфалт на паркинга пред манастира, след което включи сирената, за да оповести присъствието си. Не знаеше по кое време си лягат монасите, но беше напълно сигурен, че в един и половина след полунощ вече хъркат. Мястото беше тъмно като гроб, но нямаше нито една външна крушка. Луната бе изгряла над ръба на каньона и хвърляше призрачна светлина наоколо.

Той включи сирената за втори път. Щеше да ги накара да излязат и да дойдат при него. След час и половина шофиране по най-лошия път в щата нямаше никакво настроение да се прави на любезен.

— Светнаха лампата.

Уилър проследи жеста на Хернандес. Един жълт правоъгълник внезапно изплува в морето от тъмнина.

— Наистина ли мислиш, че Бродбент е тук? Паркингът е празен.

Уилър усети нова вълна на раздразнение заради съмнението, което се долавяше в гласа на Хернандес. Той измъкна цигара от джоба си, мушна я между устните си и я запали.

— Знаем, че се е движил по магистрала 84 с откраднат Додж. Не е преминал покрай патрулките ни по пътя, не е и в Ранчото на призраците. Къде другаде може да бъде?

— Има достатъчно горски пътища от двете страни на магистралата.

— Да, но само един път води към високите плата. Ако Бродбент не е тук, ще поизпотим онзи монах.

Той пое дълбоко от дима, после издиша с удоволствие. По пътеката заподскача лъч на фенерче и към тях се насочи една фигура, със скрито в сянката лице. Уилър остана облегнат на отворената врата, с подпрян на прага крак.

Монахът се приближи с протегната напред ръка.

— Брат Хенри, абат на манастира „Христос в пустинята“.

Мъжът беше дребен, с енергични движения, блестящи очи и къса козя брадичка. Уилър стисна ръката му, смутен от приятелското, дружелюбно посрещане.

— Лейтенант Уилър от полицейското управление в Сайта Фе — представи се той и показа значката си. — А това е сержант Хернандес.

— Добре, добре. — Монахът внимателно разгледа значката на светлината на фенерчето и му я върна. — Ще имате ли нещо против да изгасите фаровете, лейтенант? Братята спят.

— Да, разбира се.

Хернандес влезе в купето и изключи фаровете.

Уилър отново изпита неудобство. Може би не трябваше да включва сирената?

— Търсим един човек, казва се Томас Бродбент — каза той. — Изглежда с приятел с един от вашите монаси, Уайман Форд. Имаме основателна причина да вярваме, че може да е тук или по пътя за насам.

— Не познавам този господин Бродбент — отвърна абатът. — А що се отнася до брат Форд, той не е тук.

— Къде е?

— Замина преди три дена, оттегли се в пустинята да се моли в усамотение.

Да се моли в усамотение, мили боже , помисли си Уилър.

— И кога ще се върне?

— Трябваше да се е върнал вчера.

— А защо не е?