Дуглас Престон - Хищник

Уилър се вгледа внимателно в лицето на мъжа. Изражението му не можеше да бъде по-искрено. Със сигурност казваше истината.

— Значи не познавате този Бродбент? Имам информация, че е идвал няколко пъти тук. Русокос, висок, кара пикап Шеви ’57-а.

— О, да, човекът с митичната кола. Разбирам за кого говорите. Идвал е два пъти, доколкото знам. Последният път беше преди около седмица.

— Бил е тук преди четири дни според моята информация. Денят, преди вашият монах да се оттегли в пустинята за молитва .

— Явно е така — съгласи се абатът меко.

Уилър извади бележника си и надраска в него нещо.

— Лейтенант, мога ли да попитам за какво става дума? — попита отецът. — Не сме навикнали на посещения от полицията посред нощ.

Уилър затвори бележника с плясък.

— Имаме заповед за ареста на Бродбент.

Мъжът спря за миг очи върху Уилър и погледът му се оказа неочаквано смущаващ.

— Заповед за арест?

— Точно това казах.

— По какво обвинение, ако мога да попитам?

— С цялото ми уважение, отче, но не мога да навлизам в подробности.

Тишина.

— Има ли подходящо място, където можем да поговорим? — погледна го Уилър.

— Да, разбира се. По принцип в манастира сме под обет за мълчание, но можем да разговаряме в кабинета за дискусии. Ще ме последвате ли?

Тръгнаха по извитата пътека и скоро наближиха малка тухлена сграда зад църквата. Абатът спря на вратата и погледна Уилър. В очите му се четеше въпрос. Уилър отвърна на погледа му.

— Извинете, лейтенант: цигарата ви…

— Ах, да, вярно. — Уилър я хвърли и я настъпи с обувка под неодобрителния поглед на монаха, раздразнен от чувството за превъзходство, което по някакъв начин се излъчваше от него. Монахът се обърна и те влязоха след него. Малката постройка се състоеше от две празни, боядисани в бяло стаи. В по-голямата имаше пейки около стените и разпятие в далечния край. В другата стая нямаше нищо, освен грубо дървено писалище, лампа, лаптоп и принтер.

Монахът включи лампата и те седнаха на твърдите пейки. Уилър се намести по-удобно и извади бележника и писалката си. Усещаше как се раздразва все повече от отсъствието на Бродбент и Форд и от това, че бе изгубил толкова време, за да дойде дотук. Защо, мътните да ги вземат, монасите нямаха никакъв телефон?

— Отче, имам причина да вярвам, че Уайман Форд може да е замесен.

Абатът бе свалил качулката си и при тези думи веждите му се вдигнаха нагоре в дъга.

— Замесен в какво?

— Все още не сме сигурни — свързано е с убийството преди седмица горе в Лабиринта. Нещо незаконно.

— Напълно невъзможно ми е да повярвам, че Брат Уайман би могъл да се замеси в нещо незаконно, камо ли пък в убийство. Той е принципен човек.

— Напоследък да се е качвал в платата често?

— Не повече от обикновено.

— Но прекарва много време там, нали?

— Винаги го е правил, още откакто дойде тук преди три години.

— Осведомен ли сте, че с работил в ЦРУ?

— Лейтенант, „осведомен съм“ за доста неща, но що се отнася за това, казах ви всичко, което знам. Ние не проучваме миналото на братята, нищо повече от това, което те споменават в изповедите си.

— Забелязал ли сте разлика в поведението на Форд напоследък? Някаква промяна в навиците му?

Игуменът се поколеба.

— Напоследък прекарваше доста време в работа на компютъра. Изглежда беше нещо свързано с числа. Но както ви казах, сигурен съм, че той никога не би се замесил…

Уилър го прекъсна:

— Какъв компютър?

Игуменът кимна по посока на съседната стая.

— Единственият, който имаме.

Лейтенантът нахвърли още няколко бележки в тефтера си.

— Брат Форд е божи служител и мога да ви уверя, че…

Уилър го спря с нетърпелив жест.

— Да имате представа къде отиде Форд на „духовно уединение“?

— Не.

— И се бави повече от нормалното?

— Очаквам го всеки момент. Обеща да се върне още вчера. Обикновено спазва обещанията си.

Уилър изруга вътрешно.

— Нещо друго?

— За момента — не.

— В такъв случай бих желал да се оттегля. Ставаме в четири.

— Добре.

Монахът излезе.

Уилър кимна към Хернандес.

— Да излезем да глътнем малко въздух.

Веднага щом се озова вън, той отново запали цигара.

— Какво мислиш? — запита Хернандес.

— В цялата работа има нещо много гнило. Смятам да поизпотя този монах Форд, та ако ще това да е последното, което ще направя. „Духовно уединение“ — я стига! — Уилър погледна часовника си. Почти два след полунощ. Изпита нарастващо чувство за безполезност и загуба на време. — Иди до колата и се обади в Санта Фе да изпратят чопър и щом така или иначе ще подхващаш темата, поискай разрешително да вземем и лаптопа.